Джулия стигна до дъба и се скри за малко под мъха, който висеше от клоните на дървото. Погледът й бавно обходи пустеещите на вид постройки на захарната фабрика. Никаква светлина не се процеждаше от пропуканите врати и прозорците. Ослуша се, но чу само ритмичната стържеща песен на жътвари и си помисли, че лятото е вече зад ъгъла. Благоуханният въздух беше тежък и влажен, не подухваше ветрец, за да изсуши мократа й от пот кожа.
Основната постройка беше на три етажа и изглеждаше здрава и масивна. Прозорците бяха само толкова, колкото да пропускат дневна светлина във вътрешността, но никъде не се виждаха вентилационни отвори и за мъжете и жените, които някога са работили тук, условията явно са били тежки. Тухлените стени бяха покрити със зелен мъх и с пълзящи растения, които така се бяха впили в пукнатините на мазилката, че бяха обезсилили прегръдката й и на много места парчета от нея бяха паднали.
Тя продължи в сянката на избуялата покрай оградата растителност и стигна до широка бетонна пътека с релси, които водеха към тежък портал, заключен с катинар, и свършваха пред масивна дървена врата за вътрешността на главния склад. Наведе се да огледа релсите под светлината на един електрически стълб. Бяха лъскави и без петънце ръжда. Сега предположението й още повече се потвърди.
Тя продължи да разузнава, промъквайки се безшумно като котка между храстите, и стигна до малка дренажна тръба с диаметър около шейсет сантиметра, която минаваше под оградата и някога е изливала съдържанието си в канавка, успоредна на старата фабрика. Хвърли бърз поглед наоколо, за да провери дали все още не е забелязана, влезе в тръбата и запълзя навътре.
Джулия още не можеше да се начуди, че само един пазач охранява мястото. Липсата на повече охрана и по-ярко осветление предполагаше, че тук не се държи нищо кой знае колко ценно. Но тъй като си разбираше от работата, не изключи възможността движенията й да се записват със скрити инфрачервени видеокамери от мига, в който скочи от шлепа. Но вече нямаше връщане назад. Ако това наистина беше разпределителен пункт за незаконни емигранти, тогава Кин Шан не работеше под обичайната формула за фанатична тайнственост и силна охрана.
Един широкоплещест мъж никога не би могъл да се провре през дренажната тръба, а на Джулия дори й оставаха сантиметри от двете страни. Отначало виждаше само тъмнина, но след като се промуши по леката извивка на тръбата, пред нея се разкри кръг от лунна светлина, който се отразяваше във вода. Най-накрая излезе от тръбата и се озова в ров, пълен с няколкосантиметрова кал, който обточваше главната складова постройка с цел да събира дъждовната вода, стичаща се по улуците от улеите на покрива.
Огледа се наляво и надясно. Никакви сирени, никакви кучета, никакви прожектори не посрещнаха влизането й в двора на захарната фабрика. Облекчена, че присъствието й не е открито, тя тръгна крадешком покрай постройката, търсейки начин да проникне вътре. Спря се да размисли от коя страна да заобиколи сградата. Тази, където бяха релсите, които се спускаха към сутерен, беше открита и осветена от лампата на електрически стълб, затова реши да продължи в обратната посока, която й предлагаше повече тъмнина от горичката от кипариси.
Малък гъст храсталак се изпречи на пътя й и Джулия пропълзя под него. Разперените й опипващи пръсти докоснаха каменно стъпало, после второ, които вървяха надолу. Тя присви очи и се вгледа в мрака. Стъпалата бяха покрити с боклуци и тя се стараеше да стъпва внимателно. Вратата в подножието на стълбите беше съвсем очукана. Направена от дъб и някога масивна, тя е могла да възпира нашественици, но от влажния климат пантите й бяха толкова силно ръждясали, че дори лек ритник беше достатъчен да я отвори, което Джулия и направи.
Вратата се открехна и Джулия се промъкна вътре. Трябваше й малко време, докато разбере, че се намира в коридор с каменни стени. В другия край, на петнайсетина метра пред нея, доколкото прецени, се виждаше слаба светлина.
Тя тихо пристъпи напред, изпълнена с характерното за жените предчувствие за нещо лошо. Озова се в кабинет, обзаведен с тежка дъбова мебел, много популярна в началото на двайсетия век. Стаята беше безупречно чиста. Никъде не се виждаше прах или паяжина. Сякаш беше влязла в капсула на време. Както и в капан.
Стомахът й се сви, когато дъбовата врата се затвори зад нея и трима мъже излязоха иззад параван, прикриващ дневна стая в другия край на стаята. И тримата мъже бяха облечени в делови костюми, двама от тях носеха кожени куфарчета, сякаш току-що излизаха от съвещание.