Преди да успее да се обади по радиото, някой хвана ръцете й и запуши устата й.
— Вие сте много упорита млада дама, Лин Тай… или може би да ви наричам Джулия Лий? — каза Ки Уон, главният екзекутор на Кин Шан, покланяйки й се леко със сатанинска усмивка. — Нямате представа колко съм радостен да ви видя отново.
Стоу гледаше блатистото разклонение и в същото време притискаше приемника в ухото си с едната ръка, а с другата държеше микрофона пред устата си.
— Госпожице Лий, ако ме чувате, моля ви, обадете се.
Слухът му долови нещо като приглушени гласове миг преди връзката с Джулия да прекъсне. Първият му инстинкт беше да потегли по разклонението и да закотви до кея. Но не беше сигурен дали Джулия не е изпаднала в застрашаваща живота й ситуация, както и дали трябва да рискува живота на хората си. Друг фактор, който му дойде наум, беше възможността от засада на територия, която не му беше позната. Стоу пое по пътя, използван от хитрите офицери, откакто бе сформирана първата военна сила: прехвърли отговорността на началника си.
— „Уихокън“, тук лейтенант Стоу.
— Чуваме ви — отговори гласът на капитан Луис.
— Сър, мисля, че имаме ситуация.
— Моля, обяснете.
— Връзката с госпожица Лий се загуби.
Настъпи моментна пауза. После Луис заговори бавно.
— Останете където сте и дръжте захарната фабрика под наблюдение. Съобщавайте ми всяка нова информация. Аз тръгвам към вас.
Стоу стоеше в моторницата и гледаше към стихналите и тъмни постройки.
— Дано бог да ви помогне, ако сте в беда, госпожице Лий — смънка той под носа си. — Защото аз няма да мога.
36.
След като опожариха ховъркрафта и командния пункт, Пит и Джордино вече нямаше защо да бързат. Беше естествено да се предположи, че всички съобщителни връзки между силите на сигурността и главното управление на Кин Шан са прекъснати. Те продължиха със задачата си да заснемат коритото на канала с АПА, сякаш нищо не се бе случило.
Стигнаха река Ачафалайа и навлязоха обратно в разклонението Хукър на път за шантибота точно когато черното източно небе започна да светлее в синьо-сиво. Ромбърг ги посрещна, като отвори очи само колкото да види, че са те и мигом се върна в страната на кучешките сънища.
Пит и Джордино веднага се заловиха да разтоварят водолазните си снаряжения и АПА. След като прибраха скифа обратно на покрива, Джордино запали големия двигател „Форд 427“, а Пит издърпа от дънната утайка коловете, за които беше вързан шантиботът. Слънцето още не се бе показало, когато те отплаваха надолу по течението на Ачафалайа.
— Сега накъде? — извика Джордино от лоцманската кабина.
— Към Бартоломо — надвика шума от двигателите Пит.
Джордино повече не се обади. Движението по реката не се оказа слабо, както очакваше да е в този ранен утринен час. Лодките за стриди и омари вече се отправяха към любимите им риболовни участъци. Влекачи с техните композиции от шлепове напредваха от Мисисипи на юг по Ачафалайа на север от Батън Руж. Джордино се разминаваше с плавателните съдове с умерена скорост, но веднага след това пришпорваше големия двигател с двайсет и пет мили в час.
Вътре в малката къщичка Пит седеше на канапето и изучаваше заснетия от камерите на АПА видеоматериал на каналното корито, започващ с магистралата, граничеща с река Мисисипи, и свършваща при входа за Ачафалайа. Записът на тази лента траеше близо шест часа, без да изобразява нищо съществено. Пит се успокои, че не видя никакви трупове по скучното кално дъно, но не беше изненадан. В невероятно сложния план на Кин Шан все пак имаше малка пукнатина. Каналът беше ключът и Пит смяташе да го намери. Но все още беше далече от нещо по-конкретно. Не разполагаше с никакви доказателства, само със смътна теория, която дори на самия него му се струваше невероятна.
Той изключи телевизионния монитор и се облегна назад. Не смееше да затвори очи — веднага щеше да заспи, а нямаше да е честно спрямо Джордино. Предстоеше им още много работа. Стана и направи закуска от бъркани яйца с шунка, разпредели ги в чинии и повика Джордино на подредената маса. Беше запарил и кафе в старомоден кафеник, отвори и картонена кутия с портокалов сок. За да пестят време, той застана зад щурвала, докато приятелят му закусваше.