Джордино пусна ръката му. Имаше достатъчно ум в главата си, за да се хване лесно на въдицата. В първия момент наистина помисли, че е станала грешка, но сега вече беше твърдо убеден, че зад изоставената захарна фабрика край Бартоломо се крие нещо много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.
— Я ми кажи, приятел, мислиш ли, че едно шише „Джак Даниълс“ с черен етикет ще бъде достатъчно да ми отпуснеш двайсет минути, докато си оправя двигателя?
— Не, не мисля — отвърна сопнато пазачът, разтривайки китката си.
— Слушай бе, човек, в затруднение съм. Ако оставя лодката си на течението на реката, докато оправям в движение двигателя, някой влекач може да се вреже в нея.
— Това не е мой проблем.
— Добре тогава, а две шишета от същото?
В очите на пазача проблеснаха хитри пламъчета.
— Четири!
Джордино протегна ръка.
— Имаш ги. — После посочи към верандата на шантибота. — Ела на борда да ти ги сложа в една торба.
Азиатецът погледна към Ромбърг.
— Хапе ли?
— Само ако си завреш ръката в устата му или го настъпиш.
Несъзнателно попадналият в мрежата пазач заобиколи Ромбърг и влезе в къщичката на шантибота. Това беше последното нещо, което запомни, преди да се събуди четири часа по-късно. Джордино го беше ударил по тила. Не беше саблен удар, но огромният му юмрук замахна като с палка и просна пазача на палубата.
След десетина минути, облечен в униформата му, ръкавите и панталоните на която му стояха въздълги, а гърдите и раменете му я пукаха по шевовете, Джордино слезе от шантибота. Нахлупил ниско над очите си бейзболната шапка и старите големи очила, той спокойно мина през портала, затвори го и се направи, че заключва катинара отвътре. Влезе в бараката и седна пред телевизора, а очите му зашариха из територията на захарната фабрика, за да открият камерите за наблюдение.
Пит се спусна първо до речното дъно, преди да се оттласне нагоре към шлепа. Изненада се, когато установи, че дълбочината на водата до кея беше девет метра — прекалено дълбока за трафик на шлепове. Помисли си, че вероятно дъното е било допълнително удълбочено, за да поема акостиране и на големи кораби.
Сянката на шлепа закриваше близо петдесет процента от светлината, идваща от повърхността — сякаш облак беше закрил слънцето. Водата имаше матовозелен цвят и беше пълна с дребни парченца речна растителност. Както се приближаваше към дъното на шлепа, някакъв размазан силует изникна пред него и му препречи пътя.
Беше огромна тръба със заострени краища, която висеше от кила на шлепа. Пит мигом се досети за какво може да служи и сърцето му се разтуптя от вълнение. Размерът и правата форма наподобяваше корпуса на едни от първите подводници. Започна да оглежда тръбата отблизо. Никъде по нея не видя люкове, но откри, че е закачена за шлепа със система от релси. По тях придвижват подводния съд от кораба до шлепа и обратно, заключи Пит.
Определи дължината на прикачения подводен съд на двайсет и седем метра, височината на три метра, а диаметърът на около четири и половина метра. Бързо направи изчисления — в него можеха да се поберат някъде между двеста и четиристотин души, в зависимост от това доколко са натъпкани.
Пит заобиколи от другата страна на шлепа, търсейки да види капак на люк, свързващ подводен проход от плавателния съд до мола на кея. Откри го на девет метра от носовата част — малък водонепропусклив тунел, широк колкото да се разминат двама души. Но нямаше как да влезе, поне не и откъм водата.
Тъкмо смяташе вече да се връща на шантибота, когато забеляза малка кръгла метална врата, вградена в стената на мола. Вратата беше над водната повърхност, но точно под дъските на кея, на нея имаше три резета. Какво ли може да има зад нея? Канал за отпадъчни води? Дренажна тръба? Тунел за поддръжка? Приближи се и напечатаните върху желязната врата букви разкриха загадката:
ПРОИЗВЕДЕН ОТ „АКАДИЯ ШЮТ КЪМПЪНИ“, НЮ ОРЛИЪНС, ЛУИЗИАНА
Това беше улей, който действащата някога фабрика е използвала за товарене на суровата захар на шлеповете. Старият пристан е бил разрушен, а новият е бил построен с метър и половина по-висок, за да могат незаконните емигранти да минават под водата, без да бъдат забелязвани от повърхността. Новият пристан се издигаше с трийсет сантиметра над някогашния улей.
Резетата бяха силно ръждясали и вероятно не са били отваряни осемдесет години. Но речната вода не беше солена като морската, така че корозията не беше дълбока. Пит хвана едно от резетата с двете ръце, подпря крака на дъските на кея и се насили да го дръпне надолу. За негова радост то поддаде и помръдна с близо сантиметър. Следващият опит го обнадежди и накрая резето се измести от досегашното си положение. Второто резе се отвори по-лесно. След малка почивка Пит се справи и с третото.