Най-накрая вратата, изскърцвайки на пантите си, се отвори и Пит надникна вътре. Не видя нищо, освен пълна тъмнина. Той се обърна и заплува под пристана, спря под корпуса на шантибота и тихичко извика:
— Ал, там ли си?
Получи отговор единствено от Ромбърг. Хрътката скочи от любопитство на кея и започна да души между дъските точно над главата на Пит.
— Не викам теб, а Джордино.
Ромбърг замаха с опашка и се протегна, после легна на кея и започна да провира ту едната, ту другата си лапа между дъските, сякаш го подканваше да си играят.
В бараката на пазача Джордино през минута-две се обръщаше и поглеждаше към шантибота, за да види дали Пит се е върнал. Когато видя, че Ромбърг драска по кея, сякаш да извади нещо изпод него, той излезе през портала и бавно тръгна към шантибота.
— Ти какво душиш тук? — попита го той.
— Мен — прошепна Пит през дъските.
— Господи! — възкликна тихичко Джордино. — За секунда си помислих, че Ромбърг е можел да говори.
— Откъде взе тази униформа? — попита го Пит.
— Пазачът реши да си поспи малко и какъвто съм жалостив и великодушен, му предложих да поема поста му.
— Дори с ограниченото си полезрение виждам колко отвратително ти стои.
— Вероятно ще ти е любопитно да узнаеш — каза Джордино, като извърна глава от фабриката, за да не се вижда мърдането на устните му, — че това място е собственост на корпорацията за даване под наем на товарни кораби „Бътърфийлд“, а не на Кин Шан. Освен това пазачът може и да е с азиатски черти, но говори така, сякаш е завършил някое училище в Лос Анджелис или Сан Франциско.
— „Бътърфийлд“ сигурно служи за прикритие на дейността на Шан да вкарва и изкарва хора оттук. За дъното на шлепа е прикачен подводен съд, който може да превозва близо четиристотин души наведнъж.
— Значи си попаднал на златна мина.
— Скоро ще разберем, след като вляза вътре.
— Как?
— Открих стар улей за товарене захар на шлеповете. Изглежда, води към главната сграда.
— Внимавай къде се движиш и действай бързо. Не знам колко дълго мога да баламосвам някой, който ме наблюдава на монитор.
— Открил си камера за наблюдение?
— Преброих три и подозирам, че има още няколко наоколо, но още не съм ги видял — отвърна Джордино.
— Ще ми спуснеш ли моя четирийсет и пет милиметров? Не ми се ще да влизам вътре гол.
— Ще го спусна зад борда.
— Страхотен си, Ал. Не ме е грижа какво говорят за теб.
— Ако чуя стрелба — подмина забележката му Джордино и тръгна към шантибота, — Ромбърг и аз ще хукнем веднага натам.
— Ще бъде удивителна гледка.
Джордино влезе в шантибота, взе автоматичния колт на Пит и след като го върза в края на едно въже, бавно го спусна през прозореца на сантиметри от водата. Почувства силно дръпване на въжето и пистолетът изчезна от полезрението му. После закрачи спокойно обратно към бараката на пазача, влезе вътре и извади от кобура внушителния 357-калибров револвер „Уесън“, който бе измъкнал от колана на пазача, и зачака нещо да се случи.
Пит свали под шантибота бутилката си под налягане, колана с тежести и останалите водолазни принадлежности. Останал само с подводното си облекло и държейки колта над главата си, за да не го намокри, той заплува под кея към вратата на товарния улей и се покатери в него. Вътре беше толкова тясно, че той провираше тялото си сантиметър по сантиметър. Беше пъхнал пистолета под яката на водолазния си костюм, почти под брадичката си, за да може само да свие ръка и да го извади, ако се наложеше. Колкото по-навътре влизаше, толкова повече светлината отслабваше, а и тялото му още повече я скриваше. Но все пак му беше достатъчно да види, ако нещо се изпречеше на пътя му. Само се надяваше да не срещне някоя отровна змия. Тъй като нямаше накъде да мърда, трябваше или да я умъртви с ръкохватката на колта си, или да я застреля. В единия случай рискуваше да бъде ухапан, а в другия — да бъде открит от охранителите.