— О, боже, ти ме ослепи!
— Още не съм — отвърна Пит, хвана мъжа за яката и го блъсна в помещението при другите. Не стана нужда да подканва жената — тя вече се бе втурнала към прегръдките на съпруга си. — Най-лошото, което можеш да очакваш, е кръвоизлив за няколко дни.
Пит ритна вратата, клекна и бързо извади от кобурите пистолетите на двамата пазачи. После ги пребърка за друго скрито оръжие. Изпадналият в безсъзнание пазач носеше малък 32-калибров автоматичен пистолет в колана на панталона си, а другият имаше втъкната в ботуша си кама. После той огледа двамата, за да види чия униформа отговаря най-близо на неговия ръст. И двамата бяха доста ниски, но в гръдния кош и кръста единият повече се доближаваше до размерите му.
Докато се преобличаше, Пит заговори на притихналите хора, чиито очи го гледаха така, сякаш е някакво божество.
— Някой от вас говори ли английски?
Двама души си проправиха път към него: възрастен мъж с дълга бяла брада и една красива жена на около трийсет и пет години.
— Баща ми и аз говорим английски — каза жената. — И двамата сме го учили в университета.
Пит обхвана с поглед помещението.
— Кажете им, моля, да завържат тия двамата, да им запушат с нещо устите и да ги скрият възможно най-далече от вратата.
Бащата и дъщерята кимнаха.
— Разбрахме ви — потвърди бащата. — Ще ги предупредим също и да стоят кротко.
— Благодаря. Нали няма да сбъркам, като кажа, че надзирателите се отнасят зле с вас и ви изнудват за повече пари?
— Не — отвърна жената, — това е самата истина. Ние бяхме подложени на невъобразими изтезания по време на пътуването си от Китай. След като пристигнахме в Щатите, надзирателите ни доведоха тук и ни предадоха на американско-китайските престъпни синдикати. Те именно ни изнудват за повече пари, като ни заплашват, че или ще ни убият, или ще ни принудят да робуваме, ако не им платим.
— Кажете на хората да не се отчайват. Помощта им е на път.
Той се облече в униформата и се захили, като видя, че между обувките на единия пазач — с два номера по-малки — и подгъва на панталоните има разстояние около седем сантиметра. След като издърпаха пазачите в другия край на бившия цех, Пит пъхна единия пистолет и автоматичния си колт в колана на панталоните и извади ризата си отгоре, за да ги закрива. После сложи препаса на кръста си и кобура с пистолета на другия пазач и хвърляйки окуражителен поглед към клетите и измъчени емигранти, излезе в коридора, затвори тихо вратата и я заключи.
На около шест метра вляво от вратата коридорът завършваше в струпан куп ръждясала машинария, висок до тавана. Пит свърна надясно и стигна до стълбище, което се спускаше към коридор, отворен към няколко помещения с огромни медни казани, зелени от патината на времето.
Той влезе в едно от помещенията, в които някога се е преработвала захарна тръстика и надникна през един от дългата редица мръсни прозорци. Под него се разкри голям склад и товарен терминал. Между две товарни платформи минаваха чифт релси и свършваха пред циментова бариера. Широките врати в единия край на циментовата настилка бяха отворени и се виждаха три товарни вагона и един дизелово-електрически локомотив зад тях, боядисан в синьо и оранжево — цветовете на железниците на Луизиана.
До сградата, близо до релсите, Пит видя паркирани две дълги бели лимузини, шофьорите на които, както си приказваха, обърнаха глави към минаващата покрай тях влакова композиция.
На Пит му стана пределно ясно, че започва товаренето на емигрантите, които току-що беше напуснал. С болка забеляза също, че товарните платформи се охраняват от поне десетина мъже. След като видя всичко, което го интересуваше, той седна под прозореца, облегна се с гръб на стената и започна да обмисля положението.
Да попречи на контрабандистите да качат хората на влака, изглеждаше невъзможно. Ако ги забави по някакъв начин, какво щеше да спечели? Можеше да отстрани четирима-петима охранители, а останалите? Нямаше почти никаква надежда да спре тръгването на влака, но имаше един малък шанс да го задържи поне с няколко часа.
Пит извади малкия си арсенал и огледа двата револвера, камата и верния си колт. Преди много години той го бе преконструирал така, че пълнителят му да побира дванайсет куршума. Револверите също бяха заредени, но техните куршуми нямаше да свършат работата, която си бе наумил. Проблемът беше, че макар да разполагаше с достатъчно смъртоносна огнева мощ за пронизване на плът, липсваха му куршуми, проникващи през метал. Защото намерението му беше да улучи съществена част от дизеловите машини и електрическите генератори, за да извади локомотива от строя.