„Юнайтед стейтс“ се промъкна на сантиметри под първите три моста, като закачи обаче с високите си комини ниската част на последния. Следващите два моста му предоставиха тясна пролука от не повече от три метра и шейсет. За оставащия последен мост — край Доналдсвил — Хунчан внимателно бе изчислил, че корабът му може безопасно да мине под него и дори да му остане свободно място от метър и осемдесет. Оттам нататък по пътя му за Загадъчния канал нямаше да има повече препятствия освен речния трафик.
Хилядите му тревожни мисли започнаха да изчезват. Нямаше силен вятър, който да избутва кораба от курса му. Мин Лин направляваше с вещина кораба по честите завои на реката. И най-важното: изненадата беше на негова страна. Докато американците да осъзнаят какво става, щеше да е вече много късно. Хунчан щеше да е закарал кораба точно на мястото, където щеше да отклони водата през взривения в дигата пролом, екипажът му щеше да потопи кораба и да е във въздуха на път за безопасността на Сунгари, откъдето щеше да се качи за готовия да отплава „Сун Лиен стар“. Колкото по-бързо се приближаваше „Юнайтед стейтс“ до мястото на потапянето си, толкова по-бързо се отдалечаваха тревожните мисли на капитана му.
Изведнъж Хунчан почувства неочаквано сътресение на палубата под краката си и се напрегна. Погледна бързо към Мин Лин, очаквайки да получи от него знак за някаква грешка в изчисленията си. Но забеляза само капчици пот по челото на кърмчията и стиснатите му устни. После палубата отново се успокои, с изключение на вибрациите от машините, и корабът продължи с пълна скорост напред по правия участък на реката.
Хунчан стоеше с разкрачени крака. Никога не бе чувствал такава невероятна сила от кораб: 24 000 конски сили, които го движеха по реката с шеметната скорост от петдесет мили в час — скорост, каквато никой кораб под негово управление не бе вдигал. Той се усмихна, когато подминаха крайречна къща с висок пилон, на който се развяваше знамето на Конфедерацията. Скоро, много скоро знамето нямаше повече да плющи над водите на Мисисипи, а над малък кален поток.
Мостикът беше необичайно тих. Не се налагаше Хунчан да издава команди за курса и скоростта. Мин Лин бе поел пълното управление на кораба. Без да отделя ръце от щурвала, той наблюдаваше големия монитор, който изобразяваше плавателния съд и положението му спрямо реката в триизмерен образ, предаван от инфрачервените камери, монтирани на носа и комините.
— Пред нас има тласкач, който бута десет шлепа за зърно — съобщи Мин Лин.
Хунчан грабна корабния радиотелефон.
— До капитана на тласкача, който наближава кея Сейнт Джеймс. Застигаме ви. Ние сме на половин миля зад вас и скоро ще ви изпреварим откъм ваше дясно. Нашата широчина е трийсет метра, затова се дръжте на разстояние от нас!
От незнайния капитан на влекача не дойде отговор, но Хунчан успя да види през очилата си за нощно виждане, че влекачът бавно започна да отбива наляво. Капитанът на влекача не беше следил новините от Ню Орлиънс и не можеше да си представи, че кораб с размерите на бегемот го застига с такава невероятна скорост.
— Няма да успее да се дръпне навреме — отбеляза спокойно Мин Лин.
— Не можем ли да намалим скоростта? — попита Хунчан.
— Ако не го изпреварим по правия сектор, после ще стане невъзможно да го направим на завоите, които следват.
— Тогава сега или никога!
Мин Лин кимна.
— За нас всяко отклонение от компютърно програмираното ни плаване може доста да застраши операцията.
Хунчан отново взе радиотелефона.
— Капитане, моля, отдръпнете се бързо, в противен случай може да връхлетим върху вас.
Тогава се разнесе гневният глас на капитана на влекача.
— Ей, ти, Чарли Браун, реката да не е твоя! Ти кого си седнал да заплашваш?
Хунчан поклати отегчено глава.
— По-добре погледнете назад зад кърмата си.
Отговорът се чу като сподавено ахване:
— Божичко! Откъде се взехте?