Въпреки че реактивните им гранатохвъргачки бяха клас „земя-въздух“, а не противотанкови, те ги пуснаха в действие. Една от гранатите, която се заби във водещия танк, не можа да пробие бронята, но избухна в тялото на 120-милиметровото оръдие и го извади от строя. Наред с това уби командира на танка, който стоеше изправен в люка и наблюдаваше резултата от оръдейния бараж, без да очаква ответен удар. Друга реактивна граната улучи кръглия отвор в покрива на един от танковете, уби на място двама, рани трима и подпали бойната машина.
Полковник Робърт Търнър, който управляваше стрелбата от командно-контролния подвижен пункт, доста бавно осъзна огромната отговорност към задачата си. Последното нещо, което очакваше, беше стар пътнически кораб да отвърне на огъня. Тогава той веднага се свърза с Олсън и с леко треперещ глас му каза:
— Обстрелват ни, генерале. Току-що се простих с едно от оръдията си.
— С какво са въоръжени? — попита Олсън.
— Изстрелват ракети срещу нас от кораба! За щастие те, изглежда, не са бронебойни. Но вече дадох жертви. — Докато говореше, друга ракета пръсна гъсеничните вериги на третия танк, но танкистите смело продължиха да поддържат стрелбата срещу бързодвижещия се лайнер.
— Какъв е резултатът от вашата стрелба?
— Няколко разрушения на надстройката, но нищо съществено не сме улучили. Все едно че стреляме по носорог с халосни патрони.
— Не се предавайте! — заповяда Олсън. — Искам този кораб да бъде спрян.
В следващия миг ответната стрелба внезапно спря. Продължи само градушката от снаряди откъм брега. След малко Търнър разбра причината. Пит и Джордино, опитвайки се с риск на живота си да спрат контрастрелбата, бяха застреляли двамата китайци с гранатометите.
Лазейки по корем, за да се предпазят от шрапнелния ураган и за да не станат лесна мишена за китайските стрелци, които бяха разкрили присъствието им на кораба, двамата се придвижиха покрай огромния комин на кърмата и се взряха в палубата със спасителните лодки, които сега бяха празни. Почти право под тях четирима китайски войници бяха приклекнали зад стоманена преграда и трескаво презареждаха гранатометите си, без да обръщат никакво внимание на фонтаните от взривове, които бликваха около тях.
— Ония там убиват наши хора на дигата — извика Джордино в ухото на Пит.
— Ти вземи на мушка двамата отляво, другите са за мен.
Джордино се прицели внимателно с пушката и изстреля два куршума. Двамата китайци така и не разбраха какво ги улучи. Те се прекатуриха на палубата като парцалени кукли в мига, в който колтът на Пит свали до тях и другите двама.
Пит сграбчи Джордино за ръката, за да привлече вниманието му.
— Трябва да се доберем до мостика… а-а-а-у…
Гласът му премина в болезнен вик, той разпери ръце и падна до един вентилатор. Невъобразим взрив отекна в ушите му, когато палубата под краката му се надигна от силна експлозия. Един снаряд от гаубица се бе пръснал в жилищните помещения под него и бе оставил огромна дупка с усукани отломки и раздран метал. Още преди парчетата от взрива да се посипят надолу, Пит се преборваше с мрака, който се спусна пред очите му. Той с мъка се надигна. Първите му думи, промълвени през разцепените му кървящи устни, бяха:
— Проклета армия, нейната кожа…! — макар напълно да съзнаваше, че армейците на брега си вършат работа и се борят за собствения си живот, при това добре.
Мъглата в съзнанието му бавно се вдигна, но пред очите му още минаваха бели и оранжеви петна. Той погледна надолу и видя Джордино, проснат върху краката му. Той се пресегна и го разтърси по рамото.
— Ал, ранен ли си?
Джордино премигна с едното си око и го отвори.
— Ранен ли?! Имам чувството, че целият съм във възпалени гнойни струпеи.
Докато двамата лежаха, за да се съвземат, нова вълна от снаряди заля кораба. Танковете бяха свалили дулата си по-ниско и обстрелваха стоманения корпус. Сега вече стрелбата им даде резултат — снарядите пробиха обшивката на корпуса и пръснаха на парчета стотиците отвесни прегради във вътрешността. Една гаубица се прицели в мостика и след миг от него останаха само руини. Големият кораб упорито се носеше по водната повърхност между избухващите снаряди, извисявайки корпус пред танкистите, които невъзмутимо презареждаха и отново се прицелваха. Гвардейците, често наричани „бойци за почивните дни“, стреляха като калени стари войници. Но „Юнайтед стейтс“ пердашеше напред, без за секунда да намали ход.