Огромното разрушително наводнение пое неотклонно по пътя си.
За разлика от океанските приливни вълни, тук нямаше бразди. Водната маса се движеше съвършено гладка и с неописуема бързина.
Малкото, останало от град Калзас, беше залято и отнесено от водата. Високият близо девет метра неудържим кипящ поток погълна блатистите местности, устремен към очакващите го обятия на река Ачафалайа. Малка яхта с четирима пътници на борда й, които се оказаха в неподходящ момент на неподходящо място по реката, бяха всмукани в пролома и повлечени от бесния водовъртеж, изчезнаха от поглед. Никакво човешко действие не можеше да спре бушуващата стена от неконтролируема вода, препускаща по долината на път за залива, където калният й поток щеше да бъде погълнат от морето.
Сандекър, Олсън и другите мъже на магистралата, безсилни да направят нещо, само наблюдаваха кошмарното бедствие. Гън потрепери и извърна глава към Мисисипи.
— Корабът! — надвика той грохота на водата, сочейки възбудено към него. — Корабът идва!
Хипнотизирани от грандиозната гледка, всички бяха забравили за „Юнайтед стейтс“. Погледите им се насочиха в посоката, в която сочеше Гън, и видяха как един безкраен черен силует изплува от нощта. Надстройката, от край до край, представляваше огромна купчина от развалини, фокмачтата липсваше, комините, целите надупчени, бяха килнати на една страна, металните листове на корпуса бяха разкъсани и под тях зееха огромни дупки.
Но корабът продължаваше да се движи, пришпорван от огромните си двигатели. Нищо не можеше да го спре. Той мина покрай мъжете с изумителна скорост, вълнорезът му отхвърляше високи водни завеси, порейки водата срещу течението. Независимо че целта му беше да сее смърт и разруха, той изглеждаше величествен. Всеки, който го видя тази нощ, никога нямаше да забрави, че е станал свидетел на края на една легенда.
Мъжете гледаха прехласнати, в очакване корпусът му да се завърти и да застане напреки реката, за да изпълни ролята си на бент и да отклони завинаги Мисисипи от сегашното й корито. В този момент, сякаш като оправдание на очакванията им, от корпуса бликнаха струи вода.
— Боже господи! — промълви смаян Олсън. — Те са взривили експлозивите! Той ще потъне!
Всяка надежда, която таяха, че армейският корпус може да овладее потопа, изчезна, когато славният суперлайнер започна бавно да тръгва към дъното.
Но „Юнайтед стейтс“ не бе насочен да зарови вълнореза си в източния бряг и да забие кърмата си под ъгъл на реката в западния бряг. Той продължи да плава по прав курс в средата на главния канал към изливащата се и бучаща като Ниагарския водопад вода през пролома.
Пит стоеше, вкопчил ръце в щурвала, вече извъртян в положение за спиране. Той беше извил кормилото докрай. Повече от това не можеше да направи. Почувства как корабът потрепери, когато взривните заряди избиха огромни дупки в дъното му и вътрешно кипеше от яд, че не успява да овладее скоростта или да реверсира въртенето на левите гребни винтове, за да извие кораба в по-тесен завой. Но автоматичната система за управление беше разбита от армейската стрелба, а без екипаж в машинното отделение корабът не можеше да извършва зададените от него промени в курса. И тогава стана чудо: бавно, като костенурка, носовата част започна да се извърта наляво.
Сърцето на Пит подскочи. Той видя как отначало, почти незабележимо, но с постепенното увеличение на ъгъла, водното течение поде дясната носова част. В първия момент „Юнайтед стейтс“ като че ли отказа да се предаде и да си отиде от този свят с черно петно върху забележителната си история. Той беше оцелял през четирийсет и осемте години плаване по морета и океани и за разлика от другите кораби от аналогичен клас, които покорно се отправяха към складовете за бракуване, той не тръгваше с охота към смъртта си — сърцето и душата му се съпротивляваха докрай.
Безпогрешно, сякаш Пит му бе заповядал, вълнорезът се вряза в ръба на стръмния склон на канала и се заби в дънната кал под ъгъл на дигата на шейсет метра оттатък пролома. При по-остър ъгъл корабът можеше да бъде повлечен право през него.