Силата на речния поток през взривената дига влезе в ролята си и помогна на масивния му корпус да застане странично на пролома. Тогава огромната вълна, както заливаше блатистите местности, изведнъж слегна до малък буен поток, който заобиколи все още въртящите се гребни винтове на кърмата.
Най-накрая корабът напълно спря. „Юнайтед стейтс“, някогашният внушителен суперлайнер на американския търговски флот, завърши последното си пътуване.
Пит приличаше на човек, който току-що бе приключил участието си в триатлон. Стоеше, захлупил лице върху щурвала, без да го пуска от ръцете си. Беше капнал от умора, тялото му, което още не се бе възстановило от раните, получени само преди няколко седмици на един остров край австралийския бряг, плачеха за отдих. Толкова беше изтощен и психически, че не беше в състояние да различи предишните си наранявания от нараняванията, получени в сегашната битка с китайските бранители на кораба.
Трябваше му цяла минута, за да започне смътно да съзнава, че корабът е спрял да се движи. Почувства, че краката му едва го държат, когато пусна кормилното колело и се обърна да потърси с поглед Джордино. Но приятелят му стоеше на разбитата врата, подпрян на същия Калашников, с който бе стрелял по хеликоптера, използвайки го сега като бастун.
— Трябва да ти кажа — заговори Джордино с лека усмивка, — че по техниката ти по акостиране има още много да се желае.
— Само още един час практика, и ще й намеря цаката — отвърна Пит с глас, малко по-висок от шепот.
На брега мъчителният момент на паниката отмина. Вече никой не гледаше към разбития пролом в дигата и бучащата, отприщена вода. Потокът вече бе спаднал до малка буйна река. Всички, които стояха на магистралата, се развеселиха и викаха възбудено освен Сандекър. Неговото лице имаше уморен и изпит вид. Той гледаше „Юнайтед стейтс“ с тъжни очи.
— Никой моряк не обича да вижда как умира кораб — промълви той.
— Но тази смърт беше величава — каза Гън.
— Предполагам, че нищо друго не го чака, освен да бъде бракуван.
— Възстановяването му ще струва милиони.
— Дърк и Ал, горките, предотвратиха огромно бедствие.
— Много хора никога няма да узнаят колко много дължат на двамата — съгласи се Гън.
Междувременно дълъг конвой от товарни автомобили и съоръжения пътуваше в двата края на пролома. Влекачи, бутащи шлепове, натоварени с огромни камъни, прииждаха от двете посоки на реката. Ръководени от генерал Монтейн, армейците от инженерния корпус разясняваха на ветераните как спешно да укрепят бреговете на реката, които бързо почваха да се уронват. Всеки годен мъж и всяка възможна техника от Ню Орлиънс до Виксбърг бяха натоварени със задачата да възстановят час по-скоро дигата и магистралата.
Благодарение на масивния корпус на „Юнайтед стейтс“, служещ като бариера, огромният воден поток, който се бе понесъл към Ачафалайа, беше грабнат от Мисисипи. След като се разляха по блатистите местности, буйните води се смалиха до вълна, която не беше по-висока от метър, когато стигна до Морган Сити.
Не за първи път могъщата Мисисипи е била озаптявана от опита й да си проправи ново корито. Битката между хора и природа щеше да продължи и накрая изходът може би щеше да бъде само един.
Пета част
Пекинският човек
46.
30 април 2000
Вашингтон, окръг Колумбия
Посланикът на Китай в Съединените щати Киан Мян бе едър мъж. С късо подстригана коса и с лице, застинало в постоянна лека усмивка, която почти никога не откриваше зъбите, той напомняше на всеки, който го виждаше за първи път, на скулптура на доволен Буда с ръце, поддържащи закръглено коремче. Киан Мян беше приятен човек и изобщо не се държеше като ограничен комунист. Изключително самоуверен, той си беше създал доста могъщи приятели във Вашингтон и се движеше в залите на Капитолия и Белия дом с лекотата на котка.
Тъй като предпочиташе да прави бизнес по капиталистически, той се срещна с Кин Шан в частния салон за хранене на най-добрия китайски ресторант във Вашингтон, където канеше често елита на града. Той поздрави корабния магнат с топло ръкостискане с двете си ръце.
— Кин Шан, скъпи приятелю. — Гласът му беше жизнерадостен и приятен. Вместо на мандарински той говореше на перфектен английски с интонация, придобита по време на трите години следване в Кеймбридж. — Ти просто ме забрави, откакто си дошъл в града.