— Ще се върнеш — долетя успокоителният мелодичен глас на личната му секретарка Су Жон.
Кин Шан усети как в него започна да се надига гняв.
— Няма да е скоро. Само да допра крак до бреговете на Америка, и ще бъда хвърлен в някой от федералните им затвори.
— Нищо не е вечно. Американското правителство се сменя след всеки избор. Политиците идват и си отиват подобно мигриращи птици. Новите няма да имат лични спомени за делата ти. Времето ще смекчи обвиненията. Ще видиш, Кин Шан.
— Много мило от твоя страна, че го казваш.
— Искаш ли да наема екип, който да поддържа съоръженията?
— Да — кимна рязко той. — Когато се върна след десет или двайсет години, искам Сунгари да изглежда по същия начин както сега.
— Но се безпокоя, Кин Шан.
Той я погледна.
— Защо?
— Нямам доверие на хората от Бейджин. Има много, които ти завиждат и те мразят. Боя се, че могат да се възползват от провала ти.
— Например да го използват като извинение за екзекуцията ми.
Тя сведе глава, без да смее да го погледне в очите.
— Моля те, извини ме за непристойните ми мисли.
Той стана от креслото и хвана Су Жон за ръката.
— Недей да се безпокоиш, малка лястовичке. Вече съм измислил план, с който ще стана необходим за китайския народ. Ще им дам подарък, който ще трае две хиляди години. — После я поведе към просторната спалня в задната част на самолета. — А сега — каза меко той — можеш да ми помогнеш да забравя лошата съдба.
47.
След срещата си с Дърк и Джулия, Сейнт Джулиан Пърлмутър запретна ръкави и се залови за работа. Веднъж щом тръгнеше по следите на изгубен кораб, той преставаше да се интересува от всичко друго. Нито една информация, нито един слух, колкото и незначителни да изглеждаха, не оставаха непроучени. И независимо че усърдието и упорството му бяха възнаграждавани, когато след дълго търсене изнамираше някакви отговори и решения, насочващи търсачите към успешно откриване на корабни останки, неуспехите бяха повече от успехите му. Повечето кораби сякаш се изпаряваха във въздуха и не оставяха и най-тънката нишка, за която да се заловиш. Те просто бяха поглъщани от необятното море, а то рядко издаваше тайните си.
На пръв поглед „Принсес Доу Уан“ приличаше на останалите безнадеждни случаи, натрупали се през десетте години, откакто Пърлмутър работеше като военноморски историк. Той започна търсенето, като прерови значителната си колекция от данни, преди да се разрови във военноморските архиви на САЩ и по света.
Колкото по-невъзможен изглеждаше проектът, с толкова по-непреклонна решителност го подхващаше той, работейки ден и нощ. Започна със събирането на всяко късче съществуваща историческа информация относно „Принсес Доу Уан“ — от пускането му на вода до изчезването му. Той намери и разучи плановете и конструктивните чертежи, включително спецификациите на двигателите, оборудването, размерите и плановете за палубите. Един особено интересен факт, който извлече от справките, беше описанието на мореходните му качества, които го представяха като изключително стабилен кораб, устоял на най-лошите бури, разразяващи се в моретата около Азия.
Той нае един екип от колеги изследователи да се разрови в архивите на Англия и Югоизточна Азия. Така, като използва опита на други военноморски историци, успя да спести доста време и пари.
На Пърлмутър много му се искаше да се консултира със стария си приятел и колега Жу Куан в Китай, но доколкото беше разбрал, Пит не желаеше Кин Шан по някакъв начин да разбере за дейността им. Затова се свърза със свои приятели в Тайван, които можеха да го свържат с живи съратници на Чанкайши, и да хвърлят някаква светлина върху изчезналото съкровище.
В ранните часове на деня, когато по-голямата част от света още спеше, той се взираше в екрана на монитора, с големина на домашен телевизор, и анализираше събраните до момента данни. Започна внимателно да разглежда една от шестте известни снимки на „Принсес Доу Уан“. Изглежда доста внушителен, помисли си той. Надстройката му беше изнесена назад към кърмата и създаваше илюзия, че е малка в сравнение с корпуса. Премина към цветното изображение и увеличи бялата лента по средата на зеления комин, като фокусира върху емблемата на Кантонските линии — златен лъв с вдигната лява лапа. Лабиринтът от кранове подсказваше, че корабът е пренасял значително количество товар освен пътниците.