Сандекър проследи с поглед дима, който се виеше от пурата му.
— Ти го изкара по-ценно от съкровището на инките, което Дърк намери в пустинята Соноран.
— Все едно да сравниш чаша, пълна с рубини, с кола, натоварена със смарагди — каза Пърлмутър, отпивайки от портото. — Не е възможно да оцениш такова огромно съкровище. В паричен еквивалент говорим за милиарди долари, но в исторически, думата „безценно“ не е достатъчна.
— Не мога да си представя богатство с такава стойност — каза замаяна Джулия.
— Има и още — отбеляза кротко Пърлмутър. — Нещо като глазурата на тортата. Това, което китайците смятат за кралица на бижутата.
— По-ценно от рубини и сапфири? — възкликна Джулия. — Или от диаманти и перли?
— Нещо много по-ценно от тези цветни камъчета — продължи тихо Пърлмутър. — Костите на Пекинския праисторически човек.
— Мили боже! — Сандекър задържа дъха си. — Искаш да кажеш, че Пекинският човек е бил на борда на „Принсес Доу Уан“?
— Да — кимна Пърлмутър. — Полковник Хуай Уай се закле, че една желязна кутия, съдържаща отдавна изчезналите останки, била качена в каютата на капитана минути преди отплаването.
— Баща ми често говореше за изгубените кости — каза Джулия. — Обожанието, което имат китайците към прадедите ни, ги е направило много по-значими от гробниците, в които все още лежат предишни владетели.
Сандекър се изправи и погледна към Пърлмутър.
— Легендата за загубата на вкаменените останки на Пекинския човек си остава една от най-необяснимите загадки на двайсети век.
— Запознат ли сте с историята, адмирале? — попита Харпър.
— Веднъж във Военноморската академия писах доклад за изчезналите кости на Пекинския човек. Мисля, че са изчезнали през 1941 и никога повече не са били намерени. Но сега Сейнт Джулиан казва, че седем години по-късно били видени на „Принсес Доу Уан“ преди отплаването й.
— А откъде идват? — попита Харпър.
Пърлмутър кимна към Сандекър.
— Ти си писал документа, адмирале.
— Синантропус пекиненсис. — Сандекър произнесе думите почти благоговейно. — Китайският човек от Пекин, много древен и примитивен човек, който вървял изправен на два крака. През 1929 година бе обявено откриването на черепа му от един канадски анатом, д-р Дейвидсън Блек, който ръководел разкопките, финансирани от фондация „Рокфелер“. През следващите няколко години, копаейки в един участък, който бил преди това хълм с варовикови пещери, близо де селището Чукуитен, Блек намерил хиляди каменни сечива и огнища, което показвало, че Пекинският човек е познавал огъня. Разкопките продължили през следващите десет години и били открити останките на още четирийсет човешки същества, деца и възрастни и находката била определена като най-голямата известна дотогава колекция от човешки останки.
— Има ли някаква връзка с маймуночовека от Ява, открит трийсет години преди това? — попита Гън.
— Когато през 1939 сравнили черепите от Ява и Пекин, установили, че са много подобни, но човекът от Ява се е появил малко по-рано и не е бил така добър в създаването на оръдия на труда като човека от Пекин.
— Тъй като научните способи за определяне на възрастта се появиха доста по-късно — каза Харпър, — има ли някаква идея колко стар е бил Пекинският човек?
— Точното определяне на възрастта му може да стане чак след новото му откриване, но най-близката догадка е някъде между седемстотин хиляди до един милион години. Нови разкрития в Китай сочат, че хомо еректус, един по-древен човешки представител, е емигрирал от Африка в Азия преди два милиона години. Естествено, китайските палеонтолози се надяват да докажат, че първият човек се е появил в Китай и после е мигрирал в Африка.
— А как са изчезнали останките на Пекинския човек? — попита Джулия.
— През декември 1941 нахлуващите японски войски са се намирали много близо до Пекин — започна Сандекър. — Ръководството на Пекинския обединен медицински колеж, където безценните кости на Пекинския човек били съхранявани и изучавани, решило, че трябва да бъдат преместени на по-сигурно място. Освен това било очевидно, повече в Китай, отколкото на Запад, че войната между Съединените щати и Япония е неизбежна. Американските и китайските учени преценили, че останките трябва да се изпратят в САЩ на отговорно съхранение до края на войната. След няколко месеца преговори американският посланик в Пекин най-после се съгласил да организира пренасянето им с една рота американски морски пехотинци, които имали заповед да отплават за Филипините.