Древните кости били внимателно опаковани и поставени в два войнишки сандъка на морската пехота и заедно със самите пехотинци били натоварени на влак, който трябвало да ги отведе до пристанищния град Тиенсин, където мъртвите и живите трябвало да се качат на кораба „Президент Харисън“, пътнически кораб, собственост на Американските президентски параходни линии. Влакът така и не пристигнал в Тиенсин. Бил спрян и претърсен от японски войници. Това се случило на осми декември 1941 и американските пехотинци, които се смятали неутрални, били изпратени в японски военнопленнически лагер, където останали до края на войната. Нормално било да се приеме, че след като лежали милиони години под земята, останките на Пекинския човек били разпръснати из оризищата покрай релсите.
— И това ли е била последната дума на съдбата? — полюбопитства Харпър.
Сандекър поклати глава и се усмихна.
— Митовете тръгнали след войната. Според едни останките били скрити в тайно хранилище под Музея по естествена история във Вашингтон. Морските пехотинци, които охранявали доставката и оцелели след войната, предоставили поне десет различни истории: че пътническите им сандъци били натоварени на японски кораб-болница, който всъщност бил пълен с оръжие и войници, че самите те заровили сандъците близо до американското консулство, че били скрити във военнопленнически лагер и в края на войната изчезнали, че били съхранени в Швейцария, че се намирали в хранилище в Тайван, че били в шкафчето на морски пехотинец, който си ги отнесъл вкъщи. Но каквато и да е истинската история, Пекинският човек си остава забулен в мъглива полемика. А как се е озовал в ръцете на Чанкайши и после на „Принсес Доу Уан“, човек само може да гадае.
— Всичко това дразни любопитството — вметна Джулия, докато слагаше в средата на масата кана с чай и чаши. — Но какво добро ще произлезе от всичко това, ако „Принсес Доу Уан“ не бъде намерен?
Пит се усмихна.
— Само една жена може да премине направо към същността на въпроса.
— Някакви подробности около изчезването на кораба? — запита Сандекър.
— На 28 декември е изпратил сигнал за помощ, уловен във Валпарайзо, Чили, като е уточнил местонахождението си на двеста мили западно от брега на Южна Америка. Радистът заявил, че в машинната зала избухнал пожар и корабът бързо се пълнел с вода. Корабите, които се намирали наблизо, били насочени към указаното място, но единствените следи, които намерили, били няколко спасителни жилетки. От Валпарайзо опитали многократно да се свържат, но без успех и не било предприето по-интензивно търсене.
Гън поклати замислено глава.
— Дори и с най-новата технология на флота за подводно издирване можеш да търсиш години наред без успех. Такива мъгляви координати означават една водна площ за претърсване от порядъка на две хиляди квадратни мили.
Пит си наля чаша чай.
— Известен ли е бил курсът, по който е плавал?
Пърлмутър сви рамене.
— Не е бил съобщен такъв. — Той отвори друга папка и раздаде няколко снимки на „Принсес Доу Уан“.
— За времето си е бил хубав кораб — отбеляза Сандекър, възхищавайки се на силуета му.
Пит сви замислен вежди. Стана и отиде до писалището, откъдето взе една лупа. После разгледа внимателно две от снимките и чак тогава вдигна поглед.
— Тези две снимки… — започна бавно той.
— Да — насърчи го Пърлмутър.
— Те не са на един и същи кораб.
— Напълно си прав. На едната снимка е корабът от аналогичен клас „Принсес Юнтай“.
Пит погледа Пърлмутър право в очите.
— Ах, ти, стара лисицо, май криеш нещо от нас.
— Нямам непоклатимо доказателство — отвърна големият експерт, — но пък имам теория.
— Бихме искали да я чуем — каза Сандекър.