От куфарчето бе извадена нова папка.
— Твърдо вярвам, че сигналът за помощ, получен във Валпарайзо, е бил изпратен от агенти на Чанкайши или от сушата, или от някоя рибарска лодка около брега. А „Принсес Доу Уан“ е бил малко променен, докато е пресичал Тихия океан. Включително е било сменено и името му. Станал е „Принсес Юнтай“, който малко преди това е бил бракуван. Под новото си име, той е продължил към крайната си цел.
— Много умно от твоя страна да се досетиш за подмяната — отбеляза Сандекър.
— Не съвсем — скромно отвърна Пърлмутър. — Един познат изследовател в Панама откри, че „Принсес Юнтай“ е преминал през канала само три дни след сигнала за помощ от „Принсес Доу Уан“.
— Успя ли да проследиш курса му от Панама? — запита Пит.
Пърлмутър кимна.
— Да, благодарение на Хирам Йегър, който използва мощния си компютър, за да извлече данни за пристигащите и заминаващи кораби през първата и втората седмица на декември 1948. Господ да го благослови, той се натъкна на златна мина. Според протоколите на седми декември един кораб под името „Принсес Юнтай“ е минал през канала Уеланд.
Лицето на Сандекър засия.
— Уеланд разделя езерото Ери от езерото Ориноко.
— Точно така — съгласи се Пит.
— Мили боже — промълви Гън. — Това означава, че „Принсес Доу Уан“ не е потънал в океана, а в едно от Големите езера.
— Кой би го помислил! — каза Сандекър повече на себе си, отколкото на останалите.
— Доста смело начинание е да преведеш кораб с неговите размери по река Сейнт Лорънс, преди да бъде изграден морският канал — отбеляза Пит.
— Големите езера — като ехо повтори бавно Гън. — Защо Чанкайши е наредил на кораба, пълен с безценни предмети на изкуството, да измине такъв дълъг път? Ако е искал да скрие товара, защо не е използвал Сан Франциско или Лос Анджелис?
— Полковник Хуай Уай твърди, че крайното местонахождение на кораба не му е било известно. Но със сигурност знае, че Чанкайши е изпращал агенти в САЩ, за да организират разтоварването и укриването на съкровището при изключителна секретност. Според него операцията е била ръководена от служители на Външно министерство във Вашингтон.
— Не е лош планът — каза Пит. — Големите пристанищни терминали по източния и западния бряг са доста отворени и не можеш да се скриеш. Пристанищните работници биха разбрали за секунди какво разтоварват. Слухът щеше да плъзне като горски пожар. Комунистическите водачи на Китай никога не биха се досетили, че националното им съкровище е пренесено и скрито в сърцето на Америка.
— А на мен ми се струва, че ако толкова са държали на секретността, по-сполучливият избор би бил една военноморска база — вметна Харпър.
— Но за това е трябвало да има директна заповед от Белия дом — каза Сандекър. — Върху тях и без това се сипят обвинения от комунистическите Румъния и Унгария, че държат кралските им бижута в едно хранилище във Вашингтон. След края на войната американската армия ги намерила скрити в една солна мина в Австрия.
— Като се замислиш, наистина е добър план — каза Пит. — Китайската комунистическа разузнавателна служба би заложила на Сан Франциско. Те вероятно са разположили един куп агенти по пристанищните терминали около залива, в очакване „Принсес Доу Уан“ да премине с димящ комин под моста Голдън Гейт, и едва ли някога би им минало през ума, че в действителност той се е насочил към пристанище в Големите езера.
— Да, но в кое пристанище? — каза Гън. — И на кое от езерата?
Всички се обърнаха към Пърлмутър.
— Не зная точното място — призна Пърлмутър, — но има човек, който може да ни покаже къде се намират останките от кораба.
— И тази личност разполага с информация, която ти нямаш?! — възкликна изумен Пит.
— Да.
Сандекър погледна твърдо Пърлмутър.
— Разпитвал ли си го?
— Не още. Мислех да оставя това на вас.
— Как можеш да си сигурен, че е надежден? — запита Джулия.
— Защото е бил свидетел.
Всички се вторачиха в Пърлмутър. Най-после Пит зададе очевидния въпрос, в главата на всички.
— Видял е как „Принсес Доу Уан“ потъва?
— Още по-добре. Иън „Хонконгски“ Галахър е единственият оцелял. Бил е главен механик, така че, ако има някой, който да ни даде подробности за потъването, то това е той. Галахър повече не се е връщал в Китай, а е останал тук, като междувременно е придобил гражданство и отново е започнал да плава, но за Американските линии чак до пенсионирането му.