— Ако искаш да кандидатствам за доброволец — отвърна Джулия, едва потискайки задоволството си, — то моят отговор е „да“.
— Имаш ли някаква представа що за човек е Галахър? — обърна се Пит към Пърлмутър.
— Бил е доста издръжлив като млад. Прякорът му Иън Хонконгски идва от навика му да обикаля всички барове, докато корабът му е в пристанището.
— Значи не е някой мухльо?
Пърлмутър се захили.
— Не, не бих казал, че е такъв.
49.
От надвисналите тъмни облаци така и не заваля дъжд, когато Пит и Джулия излязоха от магистрала 43 и свиха по един добре утъпкан коларски път, минаващ отначало през овощни градини — често срещана гледка за брега на езерото Мичиган — а после през гора от борове и брези. Като поглеждаше с едно око към пощенските кутии, Пит най-после забеляза тази, която търсеше — кутия, оформена като параход и окачена на верига от котва. Върху корпуса се мъдреше името ГАЛАХЪР.
— Това трябва да е мястото — отбеляза Пит, докато свиваше по малката, покрита с трева алея, която водеше към живописна двуетажна къща от дървени трупи.
Двамата с Джулия бяха пътували със самолет до Грийн Бей, Уисконсин, откъдето бяха наели кола за четирийсетте километра, които оставаха до Манитоуок, пристанището за големите кораби, плаващи по езерата. Домът на семейство Галахър беше на самия бряг, на десетина километра от пристанището.
Пърлмутър беше предложил да се обади предварително и да предупреди Галахър за идването им, но Сандекър прецени, че ще бъде по-добре да пристигнат неочаквано, в случай че „Принсес Доу Уан“ не е най-любимата тема на възрастния главен механик и той реши да изчезне от дома си под благовиден предлог.
Предната част на къщата беше обърната към гората, а задната — към езерото Мичиган. Трупите бяха оформени в груби правоъгълни греди, които после бяха подредени, а цепнатините запълнени. Долната част на постройката беше от речен камък, измазан с хоросан, което й придаваше селски вид. Имаше островръх покрив, покрит с медни листи, патинирани от времето до тюркоазен цвят, и високи прозорци с капаци. Външната част на дървото беше на кафяви петна с оттенък на сиво и чудесно пасваше на околната гора.
Пит спря колата на моравата, която обикаляше къщата, до гаража с подвижен покрив, който бе приютил един джип „Гранд чероки“ и осемнайсетметрова яхта с кабина и огромен извънбордов мотор. Двамата с Джулия изкачиха стъпалата, водещи до тясната входна врата и Пит удари чукалото три пъти.
От вътрешността веднага се разнесе лай на малки кучета. Секунди по-късно вратата отвори висока възрастна жена с дълга, посивяла коса, събрана на кок. Очите й изглеждаха необичайно сини върху лицето, пощадено от бръчки. Тялото й се беше позакръглило с годините, но независимо от това, стойката й беше на жена по-млада с четирийсет години. Джулия веднага си я представи колко е била красива на младини. Тя се наведе, за да успокои двата дакела.
— Здравейте! — поздрави тя любезно. — Небето изглежда така, сякаш ще завали всеки момент.
— Може би ще се размине — отвърна Пит. — Облаците май отминават на запад.
— Какво обичате?
— Името ми е Дърк Пит, а това е Джулия Лий. Търсим господин Иън Галахър.
— Намерили сте го — усмихна се жената. — Аз съм госпожа Галахър. Ще влезете ли?
— Да, благодаря ви — каза Джулия и прекрачи прага, когато Пит се отдръпна, за да й направи път. Дакелите побягнаха и седнаха послушно до стълбите, водещи към втория етаж. Джулия спря и погледна с изненада към стаята пред себе си. Беше очаквала, че къщата ще бъде мебелирана в ранен американски стил, тук-там с антики. Но се оказа пълна предимно с китайски резбовани мебели и старинни предмети. Драпериите по стените бяха избродирани с коприна. В ъглите бяха наредени вази с прекрасна глазура, а в тях аранжирани сухи цветя. Нежни порцеланови фигурки запълваха високите лавици. Един шкаф със стъклена витрина беше приютил най-малко трийсет скулптури от нефрит. Килимите, покриващи пода, бяха вълнени, с китайски орнаменти.
— О, боже! — ахна Джулия. — Имам чувството, че току-що съм влязла в къщата на родителите ми в Сан Франциско.
Госпожа Галахър заговори изведнъж на мандарински език.
— Предполагам, че харесвате ориенталски предмети.
— Мога ли да ви попитам дали вашите са древни, госпожо Галахър? — поинтересува се Джулия, отговаряйки също на мандарински.