— Моля, наричайте ме Кейт, както всички. Това е съкратено от Катрина. Нито един от тях не е на по-малко от петдесет години. Мъжът ми и аз сме събрали всичко, което виждате, откакто сме женени. Родена съм и съм израснала в Китай, където се срещнахме. Все още сме влюбени в тази култура. — Тя ги покани в дневната и отново премина на английски заради Пит. — Моля, настанете се удобно. Искате ли чай?
— Да, благодаря — отвърна Джулия.
Пит се приближи до камината, изградена от камък, и се вгледа в една картина, висяща над нея.
— „Принсес Доу Уан“ — произнесе той, без да се обръща.
Госпожа Галахър притисна двете си ръце към гърдите и изпусна дълбока въздишка.
— Иън винаги е казвал, че все някога някой ще дойде.
— Кого сте очаквали?
— Някой държавен служител.
Пит й се усмихна сърдечно.
— Вашият съпруг е много досетлив. Аз съм от Националната агенция за подводни и морски изследвания, а Джулия е от Службата за емиграция и натурализация.
Тя погледна тъжно към Джулия.
— Предполагам, че ще искате да ни депортирате, защото сме влезли нелегално в страната.
Пит и Джулия размениха недоумяващи погледи.
— О, не — каза той. — Тук сме по съвсем различен повод.
Джулия се приближи и обгърна с ръка раменете на по-високата жена.
— Няма защо да се безпокоите за миналото — каза любезно тя. — Било е преди много години и съгласно документите вие и съпругът ви сте пълноправни граждани и редовни данъкоплатци.
— Направихме малки хитрини с документите.
— Колкото по-малко знаем, толкова по-добре — засмя се Джулия.
— Ако вие не ми кажете, и аз ще си премълча.
Пит погледна с любопитство Кейт Галахър.
— Говорите така, сякаш сте влезли в Съединените щати по едно и също време.
— Така беше — отвърна задъхано тя. — На борда на „Принсес Доу Уан“.
— Били сте на кораба, когато е потънал?! — невярващо запита Пит.
— Това е необикновена история.
— С удоволствие ще я чуем.
— Моля седнете, докато донеса чая. — Тя се усмихна на Джулия. — Мисля, че ще ви хареса вкуса му. Поръчвам го от Шанхай, от същото място, откъдето го купувах преди шейсет години.
Няколко минути по-късно тя им наля тъмен зелен чай и започна да разказва как е срещнала Иън Хонконгски Галахър, когато и двамата са работели за Кантонските параходни линии. Посетила бъдещия си съпруг на борда на „Принсес Доу Уан“, когато сваляли от него мебелите и оборудването му преди последното му плаване за склад за бракуване. Същата вечер били докарани стотици сандъци, които били натоварени на кораба.
— Един от генералите на Чанкайши, мъж на име Кун Хуай…
— Знаем за него — прекъсна я Пит. — Точно той е отвлякъл кораба и го натоварил с крадените предмети.
— Всичко беше извършено в дълбока секретност — потвърди Кейт. — След като генерал Хуай пое командването, той отказа да ми разреши да сляза на брега заедно с малкото ми кученце Фриц. И така, от този момент до потъването на кораба в една страхотна буря месец по-късно, аз се превърнах в затворник в кабината на Иън. Иън беше наясно, че корабът няма да издържи и ме накара да облека всички дебели дрехи. После буквално ме замъкна до горната палуба и ме хвърли в една спасителна лодка. Отдалечихме се, преди „Принсес Доу Уан“ да се напълни с вода.
— Значи и генерал Хуай е напуснал кораба с вас?
— Да, но няколко часа по-късно той умря от премръзване. Водата беше невероятно студена. Вълните бяха високи колкото едноетажни къщи. Беше някакво чудо, че оцеляхме.
— Вероятно вас двамата с Иън са ви спасили.
— Не, сами се добрахме до брега. Аз бях на косъм да умра от хипотермия, но той разби вратата на една празна хижа, запали огън и ме върна към живот. Няколко дни по-късно отидохме в къщата на братовчед на Иън, който живееше в Ню Йорк. Останахме при него, докато се съвземем. Ясно ни беше, че не можем да се върнем в Китай, след като комунистите бяха завзели властта, и решихме да останем в Съединените щати, където се и оженихме. След като получихме необходимите документи, няма да казвам как, Иън започна пак да работи на корабите, а аз се заех с отглеждането на семейството ни. Повечето от тези години живяхме в Лонг Айлънд, Ню Йорк, но всяко лято, докато децата бяха малки, прекарвахме ваканциите около Големите езера и се влюбихме в западния бряг на езерото Мичиган. Когато Иън се пенсионира, построихме тази къща. Тук живеем добре, обичаме да се разхождаме с лодката по езерото.