— Вие и двамата сте щастливи хора — отбеляза Джулия.
Кейт погледна снимката от последното им събиране на Коледа, където беше тя с децата и внуците си. Имаше и други снимки. Една от тях беше на младия Иън, застанал до параход, очевидно в ориенталско пристанище. А до нея беше подпряна снимката на красивата, руса Катрина, хванала под мишницата си малък дакел. Тя изтри сълзата, оформила се в края на окото й.
— Знаете ли — заговори тя, — всеки път, когато погледна към тази снимка, ме изпълва тъга. Иън и аз трябваше да напуснем толкова бързо кораба, че оставих моето малко куче Фриц в каютата. Бедното малко създание потъна заедно с кораба.
Джулия погледна към двете малки кучета, които следваха Кейт плътно по петите.
— Изглежда, че ако не телом, то духом Фриц е с вас.
— Имате ли нещо против, ако поговоря с господин Галахър? — попита Пит.
— Разбира се, че не. Минете през кухнята и излезте през задната врата. Ще го намерите на кея.
Пит прекрачи прага на кухненската врата и се озова на дълга веранда с изглед към езерото. Прекоси поляната, която стигаше до брега и завършваше с малък кей, който продължаваше около двайсет метра навътре в езерото. На края на кея, в платнен стол, седеше Иън Хонконгски Галахър, а до него беше подпряна въдица. Над очите му беше нахлупена стара избеляла шапка. Изглеждаше унесен в дрямка.
От лекото полюшване на кея и шума от стъпките усети, че някой се приближава.
— Ти ли си, Кейт? — попита той с гърлен глас.
— За жалост не — отвърна Пит.
Галахър се обърна, огледа непознатия изпод козирката на шапката си и отново извърна глава към езерото.
— Помислих, че е жена ми. — Говореше с лек ирландски акцент.
— Кълве ли?
Възрастният ирландец се наведе и издърпа от водата една верига, на която висяха шест големички риби.
— Днес са гладни.
— Какво използвате за стръв?
— Опитвал съм всякаква, но най-добра си остава пилешкият дроб и червеите. — После попита: — Познавам ли ви?
— Не, сър. Казвам се Дърк Пит. Работя за НЮМА.
— Чувал съм за НЮМА. Да не би да извършвате проучвания в езерото?
— Не, дошъл съм, за да разговарям с Хонконгския Галахър за „Принсес Доу Уан“.
Ето това беше. Без фойерверки и барабани. Галахър остана неподвижен. Нито едно мускулче на лицето му не трепна, но Пит беше убеден, че му бе поднесъл шокираща изненада. Накрая Галахър изправи сковано гръб, бутна шапката си назад и впери меланхоличен поглед в Пит.
— Винаги съм знаел, че някой ден ще дойдете и ще задавате въпроси за „Принсес Доу Уан“. Та за кого казахте, че работите, господин Пит?
— За Националната агенция за подводни и морски проучвания.
— Как успяхте да ме откриете след толкова години?
— Тези дни е почти невъзможно да се скриеш от компютрите.
Пит се приближи и забеляза, че Галахър беше едър мъж. Сигурно тежеше около сто и десет килограма и беше висок колкото Пит. Лицето му беше изненадващо гладко за моряк, но все пак бе прекарвал повечето време в машинното отделение, където е топло и въздухът е напоен с миризмата на машинно масло. Само червеният му нос издаваше резултата от любовта му към алкохола. Коремът му беше закръглен и висеше над колана, но раменете му бяха все още яки и широки. Косата му беше побеляла, но гъста, а горната му устна беше скрита от мустаци.
Въдицата потрепери и Галахър сграбчи дръжката. Измъкна една сьомга около килограм и половина.
— Зарибиха езерото със сьомга и пъстърва, но си спомням с носталгия за едно време, когато можеше да хванеш някоя голяма щука.
— Говорих с жена ви — каза Пит. — Тя ми разказа как вие двамата сте се спасили от бурята и потъващия кораб.
— Малко чудо, нали?
— Тя каза, че генерал Хуай починал в спасителната лодка.
— Извергът получи това, което заслужаваше — отвърна Галахър, усмихвайки се студено. — Предполагам, че сте наясно с ролята на Хуай за последното пътуване на „Принсес Доу Уан“, иначе не бихте били тук.
— Знам, че генерал Хуай и Чанкайши са откраднали китайското национално богатство и са завладели „Принсес Доу Уан“ с намерение да вкарат контрабандно съкровището в Съединените щати, където да го скрият.
— Такъв беше планът им, докато не се намеси майката природа.