Стори им се, че току-що бяха тръгнали, когато Уилбанкс намали скоростта и обяви:
— Навлизаме в обсега, дълбочина сто и осем метра. — Оборудването работеше в метрична система.
Пит помогна на Хол да спусне зад борда датчика на магнитометъра и сондата на хидроакустичната станция, закачени с кабели и въжета. След като свързаха кабелите, те се върнаха в кабината.
Уилбанкс насочи кораба в края на една линия, изписана на монитора, от която започваше координатната мрежа за търсене, разделена на успоредни коридори.
— Четиристотин метра напред.
— Имам чувството, че участвам в голямо приключение — каза Джулия.
— Много ще се разочароваш — засмя се Пит. — Да обхождаш коридорите на координатната мрежа е ужасно отегчително. Можеш да го сравниш с косене на трева по безкрайна ливада. Понякога го правиш с часове, дни, седмици, дори и месеци, без дори да намериш и една стара автомобилна гума.
Пит пое наблюденията с магнитометъра, а Хол включи ХАС „Клайн & Асошиейтед систем 2000“. Той седеше на стол пред цветен видеодисплей с висока разделителна способност, монтиран на пулта на термичен принтер, записващ дъното на езерото в 256 нюанса на сивото.
— Триста метра — проточи Уилбанкс.
— С какъв обхват работим? — обърна се Пит към Хол.
— Тъй като търсим голям обект, дълъг около двеста метра, ще настроим на хиляда метрови коридори. — Той посочи към принтера, където вече се разпечатваха подробностите от дъното. — Изглежда плоско и гладко и тъй като работим в чиста вода, не би трябвало да имаме проблем с откриване на аномалии с размерите на целта.
— Скорост?
— Водата е почти спокойна. Мисля, че можем да се движим с десет мили в час и пак да получаваме ясно изображение.
— Мога ли да гледам? — запита Джулия от вратата на каютата.
— Заповядай — покани я Хол и й направи място в натъпканото помещение.
— Забележително — каза тя, като разглеждаше разпечатаното от принтера. — Можеш да видиш чак гънките на пясъка.
— Разделителната способност е добра — осведоми я Хол, — но не и толкова, колкото би била в една снимка. Изображението от ХАС прилича на снимка, от която е правена снимка и след това е пусната три пъти през копирна машина.
Пит и Хол си размениха усмивки. Страничните наблюдатели винаги се впечатляваха, като гледаха данните, получавани от ХАС. И Джулия не правеше изключение. Знаеха, че тя ще наблюдава с часове в ентусиазирано очакване да се материализира изображението на кораба.
— Започваме с първи коридор — обяви Уилбанкс.
— Каква ни е дълбочината, Ралф? — попита Пит.
Уилбанкс погледна към дълбокомера, който висеше от покрива отстрани на щурвала.
— Около двеста метра.
Като човек с голям опит в процеса на търсене и проучване, Ал се провикна от удобното си убежище върху възглавницата:
— Смятам да си направя малка почивка. Викайте, ако се появи нещо.
Часовете се занизаха бавно, докато „Дайвърсити“ пореше тихите води с десет мили в час, обхождайки площта; магнитометърът цъкаше, линията на записа се точеше по средата на хартията, като от време на време отскачаше встрани, когато отчетеше наличие на желязо. В унисон с него от термичния принтер се разнасяше слабо потракване при всяко развиване на специалния термичен филм. На него се виждаше голо езерно дъно без следа от човешки останки.
— Долу е като някаква пустиня — разочарова се Джулия, разтривайки уморените си очи.
— Не е подходящо място да си построиш къщата на мечтите — пошегува се Хол.
— С това свършваме коридор двайсет и втори — съобщи Уилбанкс. — Преминаваме в коридор двайсет и три.
Джулия погледна часовника си.
— Време е за обяд — обяви тя и отвори кошницата, която беше приготвила в хотела им. — Има ли някой друг гладен освен мен?