— Аз винаги съм гладен — извика Джордино от палубата.
— Забележително — поклати глава изуменият Пит. — На шест метра от нас, отвън, с вятъра и шума на извънбордовия двигател, той все още може да чуе и най-малкото споменаване за храна.
— Какви вкуснотии си приготвила? — попита Джордино Джулия, след като се бе примъкнал до вратата на каютата.
— Ябълки, овесени пръчици, моркови и студен билков чай. Имаш избор между сандвичи с хумус и авокадо. Ето това наричам аз здравословен обед.
Всички мъже на лодката се спогледаха с неподправен ужас. Повече биха се зарадвали, ако им беше казала, че ги е записала доброволци за сменяне на пелени в целодневен детски дом. От уважение към Джулия никой от тях не изрази разочарованието си. Фактът, че беше жена и че майките им ги бяха възпитали като джентълмени, усложняваше дилемата. Джордино обаче не беше от тази класа. Той изрази протеста си на глас.
— Сандвичи с хумус и авокадо?! — намръщи се той от отвращение. — По-добре да скоча зад борда и да доплувам до брега и да си купя един двоен хамбургер…
— Имам индикация от магнитометъра! — прекъсна ги Пит. — А нещо от ХАС?
— Сондата на ХАС се движи след датчика на твоя магнитометър — отвърна Хол, — така че моите показания ще закъснеят.
Джулия се надвеси над принтера в очакване да види как образът на предмета се отпечатва. Изображението на голям обект бавно започна да се появява едновременно на екрана и от принтера.
— Кораб! — извика ентусиазирано Джулия. — Това е кораб!
— Но не е този, който търсим — заяви сухо Пит. — Това е стар ветроход, забит в изправено положение на дъното.
Уилбанкс се наведе над останалите, за да разгледа потъналия ветроход.
— Погледни само детайлите. Каютите, покрива на палубите, бушприта, всичко се вижда ясно.
— Няма мачти — забеляза Хол.
— Вероятно са пометени от същата буря, която го е потопила — каза Пит.
Корабът излезе от обхвата на сондата, но Хол извика изображението на видеоекрана, за да го разгледа, като синхронизира увеличението.
— Дълъг е — каза той, докато го оглеждаше. — Поне петдесет метра.
— Мисля си за екипажа — каза Джулия. — Дано са успели да се спасят.
— Тъй като изглежда относително цял — отбеляза Уилбанкс, — това означава, че е потънал доста бързо.
Моментът на възбуда премина бързо и те продължиха търсенето на „Принсес Доу Уан“. Лекият вятър, който беше изменил посоката си от север на запад, постепенно утихваше и едва раздвижваше флага на лодката. Кораб, пренасящ руда, мина покрай тях и ги разлюля. В четири часа следобед Уилбанкс се обърна към Пит.
— Остават ни още два часа дневна светлина. В колко часа искаш да приключим и да обърнем към пристанището?
— Никога не знаеш кога езерото ще стане противно — отвърна Пит.
— Предлагам да продължим и да обходим колкото можем повече коридори, докато водата е спокойна.
— Сеното трябва да се събира, докато грее слънце — съгласи се Хол. Предчувствието, че нещо ще се случи не беше изчезнало. Пит беше поискал от Уилбанкс да започне този път от центъра на координатната мрежа и да продължи на изток. Половината беше обходена и сега започваха да търсят на запад. Оставаха им още трийсет коридора. Слънцето беше надвиснало над западния бряг, когато Пит отново извика:
— Обект на магнитометъра. — В гласа му имаше нотка на вълнение.
— При това голям.
— Ето го, идва! — възкликна Джулия наелектризирана.
— Имаме си модерен железен кораб — отбеляза Хол.
— Колко е голям? — попита Уилбанкс.
— Не мога да кажа. Все още е в края на екрана.
— Но той е огромен! — промълви Джулия със страхопочитание.
Пит се ухили като играч, улучил джакпота.
— Мисля, че го открихме. — Той провери кръстчето върху картата.
Корабните останки бяха три мили по-близо до брега, отколкото беше преценил Галахър. Като се има предвид всичко, невероятно добро попадение, помисли си Пит.
— Разцепил се е на две — каза Хол, посочвайки към синьо-черното изображение върху екрана, докато всички, включително Джордино, се бяха скупчили по-близо. — Около шейсет метра от кърмата й са се отделили.
— Предната част сякаш се е вирнала нагоре — добави Пит.
— Наистина ли мислиш, че това е „Принсес Доу Уан“? — попита Джулия.