— Ще разберем със сигурност, когато спуснем подводния робот. — Той изгледа втренчено Уилбанкс. — Искаш ли да изчакаш до сутринта?
— Но нали вече сме тук? — отвърна Уилбанкс с усмивка. — Някой има ли нещо против да работим през нощта?
Никой не възрази. Пит и Хол измъкнаха бързо сондата на ХАС и датчика на магнитометъра и сръчно свързаха робота „Бентос Минироувър“ МК II към кутия за ръчно управление и видеоекран. С неговите трийсет и пет килограма бяха необходими само двама човека, за да го вдигнат и спуснат зад борда във водата. Ярките халогенни подводни прожектори на робота бавно изчезнаха в дълбочината и той започна пътешествието си в тъмната бездна на езерото Мичиган. Беше свързан към „Дайвърсити“ и пулта за управление като с пъпна връв. Уилбанкс хвърляше по едно око към екрана на компютъра на глобалната позиционираща система и умело държеше „Дайвърсити“ неподвижно над отломките.
Спускането на сто и двайсет метра отне само няколко минути. Светлината от залязващото слънце напълно изчезна при сто метра дълбочина. Хол спря робота щом се появи дъното. Приличаше на неравен килим от сива тиня.
— Тук дълбочината е сто и трийсет метра — каза той, като направи малък кръг с робота. Неочаквано прожекторите осветиха голям прът, приличащ на пипало на морско чудовище.
— Какво, по дяволите, е това? — измърмори Уилбанкс, който беше престанал да наблюдава своя екран.
— Премести напред — нареди Пит на Хол. — Мисля, че сме се спуснали до предната част на трюма и в момента гледаме отгоре стрелата на товарния кран от предната палуба.
Използвайки устройството за ръчно управление, Хол премести бавно робота по продължение на крана, докато не се получи ясно изображение на корпус, принадлежащ на голям кораб. Той прекара робота отстрани на корпуса към носа, който стоеше идеално изправен, сякаш корабът отказваше да се признае за мъртъв и все още мечтаеше да плава отново в морето. Съвсем скоро стана възможно да се различи името на кораба. То изглеждаше грубо изписано върху издигнатия бял планшир над черния нос, малко отстрани на котвата, която продължаваше да виси в гнездото си. Една по една буквите преминаха на екрана.
Лекарят би ви казал, че ако сърцето ви спре, вие сте мъртъв, но май сърцата на всички прескочиха по няколко удара, докато името на потъналия кораб мина пред камерите на робота.
— „Принсес Юнтай“! — изкрещя Джордино. — Намерихме го!
— Кралят на Китайско море — промълви Джулия като в транс. — Изглежда така студен и самотен. Имам чувството, че се е молил за нашето появяване.
— Мислех, че търсите кораб на име „Принсес Доу Уан“? — каза Уилбанкс.
— Дълга история — отвърна с широка усмивка Пит, — но това е един и същи кораб. — Пит постави ръка на рамото на Хол. — Дръпни робота настрани, дръж го поне на три метра от кораба, да не прережем случайно въжетата и да го изгубим.
Хол кимна мълчаливо и премести устройството. Под ярката халогенна светлина видимостта беше почти петнайсет метра и се виждаше, че външният вид на „Принсес Доу Уан“ беше много малко изменен след петдесет и две години. Студената чиста вода и голямата дълбочина бяха предотвратили корозията и обрастването му с водни организми.
На екрана се появи надстройката, невероятно запазена. Нищо от нея не беше паднало. По боята имаше полепнал тънък слой тиня, от който беше потъмняла, но независимо от всичко, като цяло изглеждаше невероятно свежа. „Принсес Доу Уан“ приличаше на вътрешността на изоставена къща, в която половин век не е бърсан прах.
Хол премести робота над мостика. Повечето от прозорците бяха изпочупени от силата на вълните и налягането на водата. На място си беше и телеграфът за връзка с машинното отделение, останал на положение ПЪЛЕН НАПРЕД. Сега там живееха само няколко риби. Нямаше екипаж — вероятно бе пометен от ледените вълни, преди корабът да потъне. Минироувърът продължи да пълзи по хоризонтала на малко разстояние над главната палуба. Лодбалките на спасителните лодки бяха празни и изкривени — мрачно доказателство за хаоса и ужаса през онази жестока нощ на 1948. Дървени сандъци, напълно здрави, бяха пръснати по цялата палуба. Коминът липсваше, но се виждаше, че е паднал близо до корпуса, докато корабът се е спускал бавно на дъното.
— Бих дала всичко, за да видя какво има в онези сандъци — каза Джулия.
— Може да намерим някой, който се е счупил — предположи Пит, без да откъсва очи от екрана.
Задната част на надстройката беше разбита и зееше отворена, стоманата беше изкривена и назъбена там, където се е счупила под напора на гигантските вълни. Кърмата се е откъснала, когато корабът е тръгвал към дъното. Сякаш някой великан беше разчупил кораба и после захвърлил парчетата на всички страни.