Пит замръзна на мястото си и загледа ужасен, когато белите петна се материализираха в човешки лица на трупове, скупчени един върху друг, или лежащи поединично в дънната утайка. Дъното на езерото беше осеяно с може би стотици трупове, някъде по три-четири, а може би и повече, накуп. Останалите лежаха по склона на езерото на дълбочина около дванайсет метра или бяха скрити под по-дълбоките води на езерото. Пит изпита чувството, че гледа през мрежеста завеса на сцена към голяма зала, пълна с публика. Онези от първите редици се виждаха ясно, а лицата на по-голямата част от хората на по-задните редове бяха замъглени и се губеха в мрака. Не си направи труда да ги брои. Ужасяващата мисъл, която го завладя, беше, че труповете, пръснати в по-плитките води, са само малка част от онези, които са били извън обсега на камерата на подводния апарат, в невидимите дълбини на езерото.
Вледеняващите пипала на прозрението запъплиха по гърба на Пит, когато разпозна няколко жени и деца сред полето от мъртъвци. Повечето от жените бяха възрастни. Ледената чиста вода, която се оттичаше от ледниците, поддържаше труповете напълно съхранени. Те изглеждаха така, сякаш си лежаха и кротко спяха, леко хлътнали в меката утайка. По някои лица се четеше спокоен израз, на други очите им бяха изцъклени, а устните им отворени и застинали като в последен вик. Лежаха необезпокоявани от ниската температура на водата и от ритмичното редуване на светлина и мрак, без признаци на разлагане.
Когато подводният апарат мина точно на метър над няколко трупа, които приличаха на цяло семейство, по очите и чертите на лицето Пит разпозна азиатци. Видя също, че ръцете им са вързани отзад, в устите им са напъхани кърпи, а на краката им са вързани железни тежести.
Бяха умрели в ръцете на убийци. Нямаше следи от огнестрелно оръжие или нож. Независимо от разпространения мит смъртта чрез удавяне никак не е лека. Само смъртта от изгаряне можеше да е по-ужасна. Когато човек потъне бързо в дълбока вода, тъпанчетата на ушите му се пукат, водата нахлува в ноздрите и причинява неописуема болка на синусите, а белите дробове сякаш мигом се изпълват с горещи въглени. А и съвсем не беше внезапна смърт. Изпълнените с ужас хора са били връзвани, превозвани до средата на езерото в глуха доба и хвърляни, както предположи Пит, от дъното на кабината на онази загадъчна черна двукорпусна лодка, и писъците им са били заглушавани от черната вода. Явно, че са се хванали най-невинно в капана на някаква незнайна конспирация и са умрели в неописуеми мъки и страдания.
Езерото Орион се оказа нещо повече, нещо много повече от идилична, пленителна гледка. Оказа се гробница.
4.
Над сърцето на града, отдалечен на четири хиляди и осемстотин километра, ръмеше ситен пролетен дъжд. Една черна лимузина се носеше безшумно по мокрите безлюдни улици. Тъмните й стъкла бяха вдигнати и пътниците в нея не се виждаха отвън. Колата създаваше впечатлението, че е част от нощна погребална процесия и кара опечалени до гробище.
Най-влиятелната столица в света — Вашингтон — излъчваше спокойната аура на древно величие. Това се чувстваше особено осезателно късно нощем, когато административните сгради бяха тъмни, телефоните спираха да звънят, копирните машини замлъкваха, преставаше разтакаването и пречките по коридорите на бюрокрацията. Преходните политически обитатели отдавна се бяха прибрали да спят и в главите им танцуваха видения на дарителите на средства за предизборната кампания. Но поради уличното осветление и намаленото автомобилно движение градът приличаше на изоставен Вавилон или Персеполис.
Никой от двамата мъже в купето не говореше, докато шофьорът, седнал пред стъклената преграда, опитно управляваше колата по хлъзгавия асфалт, нашарен от отраженията на уличните лампи покрай тротоарите. Потънал в мисли, адмирал Джеймс Сандекър гледаше разсеяно през прозореца и дори не се размърда, когато шофьорът зави по Пенсилвания авеню. Беше облечен със скъпо спортно сако и памучни панталони, лицето му не издаваше никаква умора. Когато Мортън Леърд, началникът на кабинета на президента, му се обади по телефона, той имаше гости — беше поканил на късна вечеря група гостуващи океанографи от Япония в служебния си апартамент на най-горния етаж на сградата на НЮМА, намираща се на отсрещния бряг на реката в Арлингтън, Вирджиния.