Жу Куан разглеждаше описанието на предмети на китайското изкуство от частна колекция, собственост на богат търговец от Пекин, които бяха изчезнали през 1948 година. Търговецът бе убит, но той бе издирил наследниците му и те му помогнаха да състави пълен опис на потъналите ценни предмети. Той разглеждаше рисунката на рядък съд за вино, когато от микрофона долетя гласът на асистента му.
— Сър, търсят ви от Съединените щати. Господин Сейнт Джулиан Пърлмутър.
Жу Куан остави съда за вино настрана.
— Свържи ме, моля те.
— Здравей, Жу Куан, там ли си? — долетя приветливият глас на Пърлмутър.
— Сейнт Джулиан, каква неочаквана изненада! За мен е чест, че ми се обажда моят стар приятел и колега.
— Ще останеш още по-доволен, като чуеш какво имам да ти казвам.
Китайският историк беше озадачен.
— Винаги се радвам да научавам нещо за новите ти разкрития.
— Кажи, Жу Куан, все още ли се интересуваш от изчезнал кораб на име „Принсес Доу Уан“?
Страхът вцепени Жу Куан и спря дъха му.
— И ти ли го търсиш?
— О, не, не — отвърна нехайно Пърлмутър. — Нямам какъвто и да е било интерес към него. Но докато търсех друг потънал кораб — един ферибот, превозващ коли по Големите езера — попаднах на документ на корабен главен механик, вече покойник, описващ мъчителните си преживявания по време на корабокрушението на „Принсес Доу Уан“.
— Ти си намерил оцелял? — попита Жу Куан, който още не можеше да повярва на късмета си.
— Името му е Иън Галахър. Приятелите му го наричали Иън Хонконгски. Бил главен механик на „Принсес“, когато е потънал.
— Да, да, имам данни за него.
— Галахър е бил единственият оцелял. По разбираеми причини не се е връщал повече в Китай и останал в Съединените щати.
— „Принсес Доу Уан“ — ахна Жу Куан, който повече не можеше да скрие вълнението си. — А дали Галахър е дал приблизителна информация за мястото, където е потънал корабът?
— Хвани се за нещо, за да не паднеш, мой ориенталски приятелю! „Принсес Доу Уан“ не е отишъл на дъното на Южния Тихи океан.
— Но нали последният му сигнал за помощ… — промълви обърканият Жу Куан.
— Корабът лежи под водите на езерото Мичиган в Северна Америка.
— Не е възможно! — възкликна Жу Куан.
— Повярвай ми, това е самата истина. Сигналът за помощ е бил фалшив. Капитанът и екипажът, под указанията на генерал Кун Хуай, променили името му с това на неговия кораб близнак, „Принсес Юнтай“. След това минали през Панамския канал до източния бряг на Съединените щати и надолу по река Сейнт Лоурънс влезли в Големите езера. Корабът попаднал в извънредно силна буря и потънал на сто и петдесет километра северно от Чикаго, което било крайната цел.
— Това е невероятно. Сигурен ли си във фактите?
— Ще ти изпратя по факса историята на Галахър за пътуването и корабокрушението.
Стомахът на Жу Куан се сви от неприятно чувство.
— А Галахър споменал ли е какъв е бил товарът на кораба?
— Само на едно място — отговори Пърлмутър. — Галахър казва, че генерал Хуай му обяснил, че огромният брой сандъци и контейнери, натоварени на борда в Шанхай, съдържали личните мебели и дрехи на високопоставени китайски националисти и военни водачи, които са напускали тогава страната, бягайки от комунистите.
Вълна на огромно облекчение връхлетя Жу Куан. Засега тайната не беше разкрита.
— Вероятно слуховете за огромно съкровище ще излязат неверни. На борда на „Принсес Доу Уан“ не е имало товар с голяма стойност.
— Може би е имало някакви бижута, но със сигурност не е имало нещо, което да развълнува професионалните търсачи. Предполагам, че ако се появят някои художествени предмети, то изваждането им ще бъде дело на местните леководолази.
— Дал ли си тази информация на някой друг освен на мен? — запита предпазливо Жу Куан.
— На нито една жива душа — отвърна Пърлмутър. — Ти си единственият, за когото знам, че се интересува от останките.
— Ще ти бъда благодарен, Сейнт Джулиан, ако не обявиш откритието си. Или поне не и в следващите няколко месеца.