Работата под вода се извършваше от подводни апарати, използващи съчленени механични ръце, и водолази, затворени в скафандри за дълбоководно гмуркане под атмосферно налягане, наречени „Нютсют“, с които приличаха на рекламното човече на „Мишлен“. Издути и самоходни, изработени от фибростъкло и магнезий, тези скафандри позволяваха на водолазите, намиращи се вътре, да работят с часове във водата на дълбочина повече от двеста метра, без да се боят от декомпресия.
След като бе уточнен редът, ценните предмети започнаха да се вадят бързо и систематично. Операцията продължи с още по-голяма скорост, когато на сцената се появи и спасителният кораб „Дийн Хоуис“ на американските военноморски сили. Той пристигна от север два дни по-рано от очакваното и зае място до другите два. Беше относително нов — от пускането му на вода бяха изминали две години — и беше конструиран специално за работа в дълбоки води, и по-конкретно за изваждане на подводници.
Те докараха огромен открит шлеп с дълги баластни танкове. Като използваха глобалната позиционираща система, потопиха шлепа съвсем близо до предната част на „Принсес Доу Уан“. След това операторите на крановете, които работеха на корабите и използваха подводни камери, насочваха челюстите им, които здраво захващаха сандъците върху външната палуба на потъналия кораб, както и тези във вътрешността на корпуса, а също и художествените предмети, пръснати по дъното му между двете разцепени части. Сандъците заедно със съдържанието им бяха вдигнати и наредени върху потопения шлеп. След като целият бе натоварен, баластните танкове бяха напълнени със сгъстен въздух и шлепът се издигна на повърхността. Един влекач го взе на буксир и го закара до пристанището на Чикаго, където го посрещна екип от археолози на НЮМА, които поеха отговорността за товара му. Ценните предмети бяха внимателно извадени от прогизналите сандъци и прехвърлени веднага в контейнери за временно съхранение, преди да бъдат транспортирани до съоръжения за по-трайно съхранение.
Още преди да се издигне първият натоварен шлеп, на неговото място бе потопен втори и процесът бе повторен.
Шест подводни апарата, три собственост на НЮМА, един на канадците и два на военноморския флот, работеха в синхрон, като вдигаха съвестно сандъците с безценното съдържание и ги поставяха в специалните товарни отсеци на потопените шлепове.
За да улеснят изваждането на сандъците от вътрешността на кораба, водолазите разрязаха стоманените листи, като използваха подводни резачи, разтопяващи метала под вода. Веднага щом отворът беше готов, подводните апарати бяха вкарани вътре и започнаха да вадят съкровищата, подпомогнати от челюстите на крановете върху палубите на корабите.
Цялата операция се наблюдаваше и направляваше от командното помещение на борда на „Оушън ретривър“. На екраните, свързани към камери, разположени на стратегически места около останките, се следеше всяка стъпка на спасителната акция. Видеосистемата с висока разделителна способност бе контролирана внимателно от Пит и Гън, които ръководеха сложното разпределяне на хора и съоръжения. Работеха на смени от по двайсет часа, както правеха и екипажите на всички кораби. Работата не спираше, а потокът от артефакти сякаш нямаше край.
Пит беше готов да даде дясната си ръка, за да поработи в една от подводниците или във водолазен скафандър, но като ръководител на проекта трябваше да координира и организира операцията от повърхността. Той наблюдаваше със завист на един от мониторите как Джордино, независимо от счупения му крак, бе спуснат в една от подводниците „Сафо IV“. Джордино имаше над седемстотин часа работа в подводни апарати, а този, който направляваше в момента, беше любимият му. По време на смяната си дребният италианец беше планирал да вкара подводния съд навътре в надстройката на „Принсес Доу Уан“, което вече беше възможно, след като водолазите бяха разрязали корпуса.
Пит се обърна към Руди Гън, който влизаше в командното помещение. Ранното слънце просветна през вратата, огрявайки за момент вътрешността на кабината, която нямаше прозорци и илюминатори.
— Тук ли си вече? Можех да се закълна, че си тръгна току-що.
— Горе-долу толкова беше — отвърна с усмивка Гън. Под мишница носеше голяма, навита на руло мозаечна снимка на корабните останки, направена преди началото на спасителните операции. Тя беше незаменим помощник при откриването на предметите, разпръснати из различните отсеци и за насочване на апаратите и водолазите към тях. — Докъде сме стигнали? — попита той.