— Бих искал да видя физиономията му, когато хората му спуснат камерите до „Принсес Доу Уан“ и намерят утробата му празна — каза Пит, похапвайки грейпфрут.
— Знаете ли, че чрез един от филиалите си той е подал иск в държавните и федерални съдилища, предявявайки права над кораба и товара му.
— Не — каза Пит, — но не съм изненадан. Това е начинът му на действие.
Гън удари с ножа по масата.
— Ако някой от нас предяви по законен път претенции към кораб, пълен с ценности, ще го изхвърлят като мръсно коте. А всички предмети на изкуството, които сме намерили, ще трябва да ги предадем на държавата.
— Хората, които търсят имане — каза философски Пит, — смятат, че всичките им проблеми приключват, когато направят големия удар, и изобщо не осъзнават, че най-големите им неприятности едва тогава започват.
— Много вярно — потвърди Гън. — Все още не съм чувал за ценно откритие, което да не е оспорвано в съда от някой паразит или държавен бюрократ.
Джулия сви рамене.
— Може да е така, но Кин Шан има голямо влияние, за да му затръшнат вратата в лицето. Ако не друго, той е купил цялата опозиция.
Пит я погледна, сякаш умореното му съзнание изведнъж се бе сетило за нещо.
— Ти няма ли да ядеш? — попита той.
— Не, хапнах два залъка преди малко в камбуза.
Първият офицер на кораба надникна през вратата и кимна към Пит.
— Шлепът е на повърхността, сър. Казахте, че искате да погледнете съкровището му, преди да го вземат на буксир.
— Да, благодаря — сети се Пит. После се обърна към Гън. — Целият е твой, Руди. Ще се видим утре по същото време на същото място.
Гън помаха с ръка, без да сваля очи от мониторите.
— Наспи се добре.
Джулия увисна на ръката на Пит, когато двамата излязоха на мостика и погледнаха към огромния шлеп, изплувал от дълбочините. Товарът му се състоеше от сандъци с различни размери, съхранили невероятни ценности от китайското минало. Те бяха подредени спретнато с крановете и подводните апарати. В отделните отсеци върху допълнителни подложки бяха поставени предметите, чиито сандъци бяха или повредени, или отворени. Някои от тях бяха музикални инструменти — пеещи камбани от камък, бронзови звънци и барабани. Имаше и една трикрака готварска печка, на чиято врата беше излято отблъскващо лице, нефритени фигури на мъже, жени и деца в половин човешки ръст, различни фигури на животни от мрамор.
— О, погледни! — посочи тя с ръка. — Извадили са императора на коня.
Огрят от слънчевата светлина за първи път от половин век, с блестящи капки вода по бронзовата броня на ездача, които се стичаха от коня, скулптурата отпреди повече от две хиляди години едва ли изглеждаше по-зле от деня, в който се бе родила в леярната работилница. Непознатият император беше вперил взор в безкрайния хоризонт, сякаш търсеше нови земи за завоюване.
— Всичко е толкова невероятно красиво — промълви Джулия, без да откъсва очи от древното чудо. После посочи с ръка към сандъците, чието съдържание оставаше скрито. — Удивена съм, че дървените контейнери не са се разпаднали след толкова години във вода.
— Генерал Хуай е бил далновиден мъж — обясни й Пит. — Той не само е настоял сандъците да бъдат и с вътрешна подплата, но и да са изработени от тиково, а не от по-обикновено дърво. Вероятно е било доставено в шанхайските корабостроителници от Бирма. Хуай е знаел, че тиковото дърво е изключително здраво и устойчиво и без съмнение е наредил там да бъдат изработени сандъците. Това, което не е могъл да предвиди по онова време, е било, че неговата предвидливост се е отплатила добре, запазвайки богатството през следващите петдесет години, прекарани под водата.
Джулия вдигна ръка, за да засенчи очи срещу отразяващата се слънчева светлина във водата.
— Жалко, че не е могъл да ги направи водоустойчиви. Лакираните предмети, дърворезбите и рисунките едва ли са оцелели без повреди, а може и да са напълно унищожени.
— Ще разберем съвсем скоро от археолозите. Да се надяваме, че студената и сладка вода е запазила повечето от изящните предмети.
Докато влекачът правеше маневри, за да закачи въжето за шлепа и да го вземе на буксир за пристанището в Чикаго, от рубката се появи моряк с лист хартия в ръка.
— Ново съобщение за вас от Вашингтон, госпожице Лий.
— Вероятно е от Питър — каза тя и взе листа. Тя изучава дълго време написаното, като изражението на лицето й се промени неколкократно, от изненада до пълно объркване и неприкрит гняв. — О, мили боже! — промълви тя.