— Дърк, Джулия, благодаря ви, че се отбихте — изгърмя гласът му.
— Нека ви донеса малко чай — предложи Кейт.
Пит би предпочел кафе в тези ранни часове, но прие с усмивка.
— С удоволствие.
— Надявам се, че сте дошли да ни разкажете как минаха спасителните операции — каза Галахър.
Пит кимна.
— Основната цел на посещението ни.
Галахър ги покани да седнат около масата за пикник, разположена на верандата.
Докато се настаняваха, Пит остави кутията в краката си. След като Кейт се появи с чая, Пит и Джулия разказаха за проекта и им описаха някои от ценните предмети, които самите те бяха видели в разбитите им сандъци. Пропуснаха само да споменат за Кин Шан, но Иън и Кейт не бяха чували за него. Пит им каза за откритите от Джордино кости на Пекинския човек.
— Пекинският човек — повтори бавно Кейт. — За китайците това е най-уважаваният прародител.
— Ще задържим ли нещо от съкровището? — поинтересува се Галахър.
Пит поклати глава.
— Не мисля така. Казаха ми, че президентът Уолас смята да върне всичко на китайския народ, но след като бъде изложено навсякъде в Съединените щати. Костите на Пекинския човек вече пътуват за своя дом.
— Само си помисли, Иън — каза Кейт и погледна с обич мъжа си, — всичко можеше да бъде наше.
Галахър я потупа по коляното и се засмя от сърце.
— А къде щяхме да го сложим? В къщата имаме достатъчно китайски боклуци, че да стигнат за цял музей.
Кейт завъртя очи и потупа силно Галахър по рамото.
— Ах ти, мърморко такъв, и ти обичаш тези предмети не по-малко от мен. — Тя се обърна към Джулия. — Трябва да извиниш Иън. Грубиянът си остава грубиян.
— Време е да тръгваме — надигна се Джулия.
Пит се наведе, взе кутията от пода и я подаде на Кейт.
— Подарък от „Принсес Доу Уан“. Нещо, което трябва да имаш.
— Надявам се, че не е някой предмет от съкровището — изненада се тя. — То ще си е направо кражба.
— О, не, това си е твое — увери я Джулия.
Изпълнена с предчувствие, Кейт бавно отвори капака на кутията.
— Не разбирам — промълви тя. — Прилича на костите на някакво животно. — После забеляза малкия златен дракон, закачен за избеляла червена кожена каишка. — Иън! Иън! — извика тя, след като го видя. — Погледни, те са ми донесли Фриц.
— Той се върна при господарката си — каза Галахър, чиито очи бяха започнали да овлажняват.
В очите на Кейт бликнаха сълзи. Тя заобиколи масата и прегърна Пит.
— Благодаря ти, благодаря ти. Ти не знаеш какво означава това за мен.
— Ако не е знаел — каза Джулия, поглеждайки нежно към Пит, — сега вече знае.
Галахър обгърна с ръка раменете на жена си.
— Ще го погреба при другите. — После погледна към Пит и Джулия. — Имаме си малко гробище, където лежат всички домашни любимци, които сме притежавали.
Докато се отдалечаваха, Иън Хонконгски Галахър стоеше до Кейт, която не преставаше да се усмихва, махайки им за сбогом. Пит усети, че завижда на едрия ирландец. Галахър беше прав — той беше намерил своето богатство, без да вади онова от „Принсес Доу Уан“.
— Прекрасна двойка са — отбеляза Джулия, докато им махаше.
— Сигурно е чудесно да остарееш до някого, когото обичаш.
Силно изненадана, Джулия изгледа Пит.
— Не знаех, че си сантиментален.
— И аз си имам тайни мигове — отвърна с усмивка Пит.
Тя се облегна назад и се загледа през страничното стъкло към дърветата, които пробягваха отстрани.
— Да можехме да продължим така и да не се връщаме във Вашингтон.
— И какво ни спира?
— Ти луд ли си? Моята работа в СЕН. Твоята в НЮМА. Началниците ни чакат дълги доклади за спасяването на съкровището, за прекратяване на потока емигранти. През следващите седмици ще сме толкова заети, че ще извадим късмет, ако успяваме да се видим за по няколко часа в неделите. А един господ само знае, как ще реагира прокуратурата, като научи, че си погребал Кин Шан до останките на „Принсес Доу Уан“.
Пит не отговори. Бръкна с една ръка в джоба на сакото си и подаде два плика на Джулия.