Леърд изгледа замислен Гън, после Сандекър.
— Какво ще кажете, адмирале?
Сандекър сви рамене.
— При тези обстоятелства мога да разчитам единствено на предположения и слухове. Самият аз съм също любопитен.
— Тайните се създават, за да се пазят — отвърна Леърд сериозно, — но тъй като стигнахте дотук и честното ви служене на държавата не подлежи на съмнение, вярвам, че мога да поема отговорността да ви кажа. — Той замълча, после продължи със спокоен глас: — Нашето кратко пътуване ни доведе до Форт Макнеър, точно под някогашната базова болница, преди да бъде изоставена след Втората световна война.
— И защо точно във Форт Макнеър? — настоя да узнае Гън. — Нямаше ли да е по-удобно за президента да ни посрещне в Белия дом?
— За разлика от предишните държавни глави, президентът Уолас почти никога не остава в Белия дом нощно време. — Леърд го каза с такъв тон, сякаш говореше за времето.
По лицето на Гън се изписа недоумение.
— Не разбирам.
— Болезнено ясно е, командире. Ние живеем в макиавелски свят. Лидерите на неприятелските страни — враговете на Съединените щати, ако щете — армии от добре обучени терористи или просто обикновени луди, всички те мечтаят да унищожат Белия дом и обитателите му. Мнозина са се опитвали. Всички помним колата, която се блъсна в един от порталите, лунатика, който стреля с автоматично оръжие през оградата откъм Пенсилвания авеню, и самоубиеца маниак, който приземи самолета си на южната морава. Всеки атлет с точен прицел може да хвърли камък от улицата в прозорците на Овалния кабинет. Тъжното е, че Белият дом е лесна мишена…
— Това се подразбира — добави Сандекър. — Множеството опити, които бяха пресечени в зародиша им от нашите разузнавателни служби, останаха в дълбока тайна.
— Адмирал Сандекър има право. Професионалистите, които планират да нападат имението на държавния глава, бяха разкрити, преди да предприемат операцията си. — Леърд допи водката си, остави чашата в малка мивка и слезе от колата. — Много е опасно за Първото семейство на държавата да живее и спи в Белия дом. То е там само когато има организирани посещения, пресконференции, посрещане на официални лица и за снимки по време на срещи на президента с гражданството в Розовата градина.
На Гън му беше трудно да приеме обяснението му.
— Искате да кажете, че ръководното тяло на държавата си върши работата някъде извън Белия дом?
— По-точно на двайсет и девет метра над нас.
— И откога се практикува това? — попита Сандекър.
— От края на Клинтъновата администрация — отвърна Леърд.
Гън гледаше замислено стоманената врата.
— Значи когато обсъждате настоящото положение у нас и в чужбина, предполагам, че понякога се срещате с него, понякога не, което е доста добро решение.
— Колко жалко — каза Сандекър, — че сградата, която някога беше уважаван дом на нашите президенти, сега не представлява нищо друго освен място за приеми.
5.
Сандекър и Гън слязоха след Леърд от асансьора и го последваха. От кръглата приемна, охранявана от друг агент от тайните служби, влязоха в библиотека, чиито четири стени бяха запълнени от пода до тавана с хиляди книги. Когато влязоха вътре, Сандекър видя президента да стои в средата на стаята. Беше заковал поглед в адмирала и по всичко личеше, че не го познава. В стаята имаше още трима мъже. От тях Сандекър познаваше само единия. Президентът премести чашата кафе в лявата си ръка, докато Леърд представяше новодошлите:
— Господин президент, това са адмирал Джеймс Сандекър и командир Руди Гън.
Президентът, който наближаваше шейсетте, изглеждаше поне пет-шест години по-възрастен. Преждевременно прошарената му коса, червендалестото лице и вечно подпухналите му малки кръгли очи често вдъхновяваха политическите карикатуристи да го изобразяват като пияница, макар че той не близваше алкохол освен чаша бира в редки случаи. Беше неспокоен човек с кръгло лице, ниско чело и тънки вежди. Минаваше за опитен политик. В дните, когато заместваше, никакво решение, отнасящо се до неговия начин на живот или до състоянието на държавата не се правеше, без да се вземе предвид потенциалът за събиране на гласове за неговото издигане на този пост в следващите избори.
Дийн Купър Уолас нямаше да стане един от любимите президенти на Сандекър. Не беше тайна, че Уолас ненавиждаше Вашингтон и отказваше да участва в задължителните обществени игри. Той и Конгресът бяха като впряг от лъв и мечка — всеки искаше да изяде другия. За него не можеше да се каже, че е интелектуалец, но умееше да води преговори и действаше по интуиция. Откакто зае мястото на избрания по съответния ред президент, той бързо се заобиколи с помощници и съветници, които споделяха недоверието му към закостенялата бюрокрация и непрекъснато търсеше нови начини да я надхитри.