— В щата Вашингтон е. Отиде да си развява байрака в Орион Лейк.
Гън изгледа с подозрение адмирала.
— Откъде знаете?
— Хирам Йегър му изпрати там цял камион водолазна екипировка — отвърна Сандекър и очите му заблестяха като на лисица. — Хирам си мисли, че го направил тайно, но слуховете имат странния начин да проникват в кабинета ми.
— Не са много нещата около НЮМА, които да не узнавате.
— Единствената загадка, която не мога да разкрия, е, как Ал Джордино пуши от скъпите ми никарагуански пури, когато никога не забелязвам някоя да липсва.
— Не ви ли е минавало през ума, че може би и двамата имате един и същ източник на снабдяване?
— Невъзможно! — изсумтя Сандекър. — Моите пури ги навива едно семейство, което е близко на мои приятели в Манагуа. Не е възможно Джордино да ги познава. Но тъй като стана дума, къде всъщност е Джордино?
— Излежава се на плажа на Хаваи — отвърна Гън. — Реши, че е подходящо време да вземе малко почивка, докато Дърк не се е метнал отново на коня.
— Тия двамата са гъсти като крадци. Редки са моментите, когато не правят някоя беля заедно.
— Искате ли да съобщя на Ал за положението и да го изпратя да потърси Дърк в Орион Лейк и да го доведе тук?
Сандекър кимна.
— Добра идея. Пит ще послуша Джордино. Ти ще поемеш ролята на подкрепление. Като го знам какъв е Дърк, ако аз го повикам и му наредя да се върне на работа, той ще ми затвори телефона.
— Напълно сте прав, адмирале — усмихна се Гън, — точно така ще направи.
6.
Джулия Лий не само че не се съмняваше, а беше убедена, че претърпя съкрушително поражение. Дълбоко в себе си съзнаваше, че изпълни нескопосано мисията си. Направи погрешни стъпки, изрече погрешни неща. Сега бе изпълнена с чувство за празнота, забулена в отчаяние. Беше научила много за операцията на контрабандистите, но мисълта, че всичко е било напразно, не й даваше мира. Нямаше да може да предаде на Службата за емиграция и натурализация тази тъй важна информация, която бе събрала, за да бъдат задържани контрабандистите.
Болките от садистически нанесените й рани, чувството й за гадене, празнота и унижение бяха неудържими. Освен това беше смъртно уморена и гладна. Самонадеяността й беше взела връх. Провали се, защото не бе показала смирение и подчинение. Ако беше приложила тактиките, които бе научила по време на обучението й за специален агент на СЕН, и имаше повече време, можеше лесно да се изплъзне от насилниците си. Вече беше много късно. След жестокия побой нямаше сили за нищо. Дори когато успееше да се изправи, завиваше й се свят, загубваше равновесие и краката й се подкосяваха.
Поради естеството на работата й Джулия имаше малко приятели. Мъжете в живота й се брояха на пръсти, връзките й бяха краткотрайни. Тъга я обзе, като си помисли, че никога вече няма да види майка си и баща си. Колкото и да беше странно, тя не изпитваше страх или отвращение. Никой и нищо не можеше да промени онова, което предстоеше да й се случи в следващите няколко часа.
През стоманената палуба почувства, че машините на кораба спряха. Корабът престана да се движи и започна да се поклаща върху вълните. След миг котвената верига издрънча през клюза. „Индиго стар“ пусна котва извън териториалните граници на Съединените щати, за да не се натъкне на граничните власти.
Джулия нямаше часовник — бяха й го взели по време на разпита — и тя можеше само да предполага, че е някакъв среднощен час. Огледа другите четирийсет или повече злощастници, наблъскани в товарния отсек след разпитите. Всички бъбреха възбудено, мислейки, че най-накрая са пристигнали в Америка и скоро ще слязат на брега, за да започнат нов живот. Джулия също можеше да се изпълни с такива мисли, но разумът й надделя. Знаеше, че истината ще се стовари с цялата си жестокост и бездушие. Надеждата за щастие нямаше да живее дълго. Всички до един бяха измамени, дори и интелигентните, богатите и състоятелните. Контрабандистите ги бяха заблудили и ограбили, но въпреки това по лицата им все още се четеше някаква надежда.
Джулия беше сигурна, че непосредственото им бъдеще ще е изпълнено с терор и изнудване. Погледът й се задържа върху две семейства с малки деца и им пожела мислено да успеят да се спасят от контрабандистите и от господството на престъпните картели, които чакаха на брега.
На контрабандистите им бяха нужни два часа, за да прехвърлят нелегалните китайци на риболовните траулери, принадлежащи на „Кин Шан маритайм“. Обслужвана от упълномощен китаец, който им взе документите за гражданство, флотилията извършваше законен риболов, когато не превозваше нелегални емигранти от кораба-майка до транзитни точки в малки пристанища и заливчета по брега на полуостров Олимпия. Там чакаха автобуси и товарни камиони, които ги откарваха до различни райони в страната.