Останала последна в товарното помещение, Джулия бе изведена на външната палуба от груб полицай. Тя едва ходеше и той почти я влачеше. Ки Уон стоеше до рампата за слизане. Той вдигна ръка и възпря мъжа, който я беше повел към странна на вид черна лодка, поклащаща се върху вълните до кораба.
— Още една последна дума, Лин Тай — заговори той с тих студен глас. — Сега, след като имахте възможност да размислите над предложението ми, може би сте си променила решението.
— Ако се съглася да ви стана робиня — промълви тя през подпухналите си устни, — какво трябва да правя?
Той й хвърли възможно най-коварната си усмивка.
— О, нищо. Не съм искал да ставате робиня. Тази възможност отдавна отмина.
— Тогава какво искате от мен?
— Вашето съдействие. Искам да ми кажете кой друг работи с вас на борда на „Индиго стар“.
— Не разбирам за какво говорите — измърмори тя с презрение.
Той я изгледа продължително и сви самодоволно рамене. После бръкна в джоба на сакото си, извади някакъв лист и го навря пред очите й.
— Прочетете това и ще се убедите, че съм бил прав по отношение на вас.
— Вие го прочетете — отвърна тя с последната си капка предизвикателство.
Той приближи листа към лампата над него, присви очи и зачете:
— „Отпечатъците и описанията, които изпратихте чрез сателита, бяха анализирани. Заключението е, че въпросната жена Лин Тай е агент на СЕН и истинското й име е Джулия Мари Лий. Предлагаме да се справите с нея по най-бързата процедура.“
Ако Джулия таеше и най-малката надежда, сега тя мигом се изпари. Сигурно са взели отпечатъците й, докато е била в безсъзнание от побоя. Но как е възможно банда контрабандисти да я идентифицират само за няколко часа и то чрез някакъв друг източник, а не чрез ФБР във Вашингтон? Явно, че организацията е много по-комплексна и усъвършенствана, отколкото тя и местните следователи от СЕН са предполагали. Но тя нямаше намерение да достави удоволствие на Уон.
— Аз съм Лин Тай и нямам какво повече да кажа.
— В такъв случай аз също. — Уон направи знак на чакащата черна лодка. — Сбогом, госпожице Лий!
Грубиянът я хвана за ръка и докато я извеждаше от туристическия на външен вид кораб, тя извърна глава и погледна към Уон, който продължаваше да стои на палубата. Кучият син й се хилеше самодоволно. В нейния поглед се четеше искрена омраза.
— Ти скоро ще умреш, Ки Уон — процеди тя язвително през зъби. — Много скоро ще умреш.
Той обаче й отвърна развеселен:
— О, не, госпожице Лий. Не аз, а ти ще умреш много скоро.
7.
Все още отвратен от онова, което автономният му подводен апарат бе открил, Пит прекара последния час дневна светлина зад телескопа, насочен към имението на Кин Шан. Но единствените хора, които се мяркаха там, бяха същите двама играчи на голф и прислужницата, влизаща и излизаща от бунгалата за гости. Много странно, помисли си той. Нямаше никакво движение на коли или товарни камиони, а и охранителите не се показаха повече. Пит не можеше да повярва, че те стоят ден и нощ затворени в малките колиби със слепи стени.
Той не се обади на никого в НЮМА, за да съобщи за зловещото си откритие, нито се свърза с местните власти. Сам се нагърби да разкрие загадката около труповете, осеяли дъното на езерото. Вече знаеше със сигурност, че Кин Шан крие умъртвените си жертви в езерните дълбини. Но му беше нужно да научи повече подробности, преди да разгласи на какво е станал свидетел.
Като разбра, че няма да види нищо ново, той отмести телескопа настрани и се приготви да занесе в хангара за лодки втория голям кашон, изпратен от Йегър. Тъй като кашонът беше тежък и обемист, наложи се да го натовари на малка количка. В хангара го отвори, извади компактен портативен електрически компресор и го включи в един контакт за лампа. После свърза компресора с въздушния вентил на двойния щуцер на комплекта бутилки за въздух под налягане с обем от два кубически метра. Той заработи с шум, по-тих от ауспуха на работещ на празен ход автомобилен двигател.