Това беше пределът, до който смееше да се показва над повърхността. Той измести шнорхела настрани и захапа накрайника на регулатора за дишане. Придружен от съскането на издишания въздух, той наклони стингрея надолу и се спусна към дълбините. Когато стигна на около три метра от дъното, зае хоризонтално положение, застина за малко неподвижен, за да добави въздух в сухото си подводно облекло, докато получи неутрална плавателност, после изкара шумно въздух през ноздрите си и отпуши ушите си, заглъхнали от увеличението на водното налягане. Светлините от имението хвърляха полупрозрачни отблясъци под водата. Пит имаше чувството, че подводният скутер го тегли през течно стъкло със зловещ зелен цвят. С приближаването до дока видимостта се увеличи практически от нула до осем-девет метра и той извърна глава, за да не гледа гробището под себе си. За щастие не можеше да бъде забелязан отгоре, тъй като отражението върху водната повърхност блестеше и ограничаваше погледа към дълбините.
Той намали скоростта на стингрея и бавно се плъзна под кила на яхтата. Корпусът не беше обраснал с морски растителни или животински организми. След като не видя нищо интересно наоколо освен стадо дребни риби, той предпазливо продължи към плаващата барака от дървени трупи, откъдето охранителите се бяха втурнали навън с водните си мотопеди. Ударите на сърцето му зачестиха, когато се размисли за възможностите да избяга, в случай че бъде разкрит. На практика такива не съществуваха. Един плувец има малко шансове да се изплъзне от воден мотопед, развиващ максимална скорост от четирийсет и осем километра в час. Ако не бяха подготвени да го погнат под вода, оставаше единствено да го изчакат, докато изразходва докрай въздушния си запас.
Трябваше много да внимава. По водната повърхност в самата барака нямаше да има светлинно отражение. Ако човек се намира в затъмнено помещение над спокойна вода, щеше да е все едно че гледа в дълбините от лодка с прозрачно дъно. Той закопня за появата на пасаж от риби, сред които да се скрие, но такъв не се задаваше. Това, което правя, е лудост, помисли си. Ако имах зрънце повече сиво вещество, щях да изчезна оттук, докато още не са ме забелязали, да доплувам обратно до хижата и да се обадя в полицията. Така щеше да постъпи всеки разумен човек.
Пит не изпитваше страх, а по-скоро го тревожеше мисълта, че не знае дали няма да се озове пред дулото на автоматичен пистолет. Но беше твърдо решен да разбере причината за смъртта на всички тези хора и трябваше да я разбере именно сега, защото втора такава възможност нямаше да му се удаде. Той извади пневматичната пушка от кобура и я изправи така, че цевта да сочи нагоре. Бавно, за да не бъде забелязано внезапното движение, изключи изводите за движение на двата електромотора на стингрея и леко раздвижи крака, докато стигне под понтоните на бараката. Вдигна поглед нагоре през водата към вътрешността й, като задържа въздуха си, за да не изпуска издайнически мехурчета. Намираше се на по-малко от половин метър под вода и имаше чувството, че гледа през воал с дебелина петнайсет сантиметра.
Освен двата водни мотопеда плаващата барака беше празна и тъмна. Той завъртя обратно над очите си електрическата си лампа, подаде глава над повърхността и огледа със светлинния лъч вътрешността. Корпусите от стъклено влакно на мотопедите бяха грижливо поставени между два дока с изход към езерото. Щом вратата на бараката се отвореше настрани, водачите им мигом запрашваха по повърхността на езерото. Пит се протегна, почука с юмрук на вратата и чу в отговор глух звук. Дървените трупи се оказаха имитация — бяха нарисувани върху тънък лист шперплат. С немалко усилие Пит издигна себе си и екипировката си върху единия от доковете. Там свали бутилките си под налягане, плавниците и колана с тежестите и ги сложи в по-близкия воден мотопед. Остави и подводния скутер да се поклаща във водата до дока.
Пит хвана здраво пушката и запристъпва тихо към една затворена врата в задната част на колибата. Постави ръка върху бравата, завъртя я бавно и отвори вратата не повече от сантиметър. Видя зад нея коридор, който водеше към дълга рампа. Пит тръгна по него като призрак — или поне му се искаше да се движи като призрак. Струваше му се, че всяка стъпка с гумените му ботуши отеква като удар на барабан, а всъщност той едва докосваше циментовия под и издаваше шум, не по-висок от шепот. Рампата се спускаше до тесен бетонен проход, широк колкото раменете му. Осветен със скрито осветление, той минаваше под водата и стигаше до бреговата ивица. Не беше трудно да се предположи, че проходът свързва хангара за лодки с подземието на главната постройка. Ето защо охранителите бяха откликнали толкова късно на появата на АПА. Тъй като и с велосипед щеше да им е трудно да минат през този тесен проход, трябвало е да спринтират тия двеста метра, за да стигнат до водните си мотопеди.