— Сигурно е станала някаква грешка — каза Хънт. — „Принсес“ не е в състояние да плава по удължен маршрут. Той тръгва за склада за метални отпадъци в Сингапур с намален екипаж и без резервно гориво и продоволствия.
— Ще трябва да забравите за Сингапур — махна високомерно с ръка Хуай. — Ще ви бъде предоставено предостатъчно количество гориво, както и двайсет души от нашия Военноморски флот. Щом товарът ви бъде качен на борда… — Хуай замълча, за да пъхне цигара в дълго цигаре и да я запали, — да речем след десетина дни, ще получите съответните заповеди за отплаване.
— Трябва да съгласувам това с моите директори на дружеството — възрази Хънт.
— Директорите на „Кантонски линии“ са уведомени, че „Принсес Доу Уан“ временно ще бъде присвоен от правителството.
— И те се съгласиха?
Хуай кимна.
— Като се има предвид щедрото заплащане в злато, което им предложи нашият генералисимус, те с радост приеха да окажат съдействие.
— След като стигнем нашето, или по-точно вашето местоназначение, какво ще следва по-нататък?
— Когато товарът бъде доставен благополучно на брега, вие ще можете да продължите за Сингапур.
— Мога ли да попитам за къде ще отплаваме?
— Не.
— А какъв е товарът?
— Поверителността ще властва по време на цялата мисия. От този момент нататък вие и вашият екипаж оставате на борда на кораба. Никакво слизане на брега. Няма да имате никаква връзка с приятели и близки. Моите хора ще охраняват кораба денонощно, за да се гарантира пълна сигурност.
— Разбирам — каза Хънт, но по всичко личеше, че нищо не разбира. Не помнеше някога да е виждал такива шарещи очи.
— Докато сега двамата с вас разговаряме — продължи Хуай, — цялата ви свързочна апаратура се сваля или унищожава.
Хънт се слиса.
— Положително няма да предприема пътуване по море без радио. Представете си, че изпаднем в бедствие и се наложи да повикаме помощ?
Хуай нехайно повдигна цигарето си и започна да го оглежда.
— Не предвиждам никакви бедствия.
— Голям оптимист сте, генерале — заговори бавно Хънт. — Но „Принсес“ е стар кораб, отдавна е преминал разцвета на силите си. Изобщо не е готов за среща с бурни води и ураганни ветрове.
— Нямате представа от каква важност е тази мисия и какви награди ви очакват, ако изпълнението й мине успешно. Генералисимус Чанкайши ще възнагради щедро в злато и вас, и екипажа ви, когато стигнете благополучно до съответното пристанище.
Хънт погледна през прозореца на лимузината ръждясалия корпус на кораба си.
— Дори цяло състояние в злато няма да ми е от особена полза, като ида на морското дъно.
— В такъв случай заедно ще почиваме във вечността — усмихна се тъжно генерал Хуай. — Защото и аз ще бъда ваш пътник на борда.
Капитан Хънт си спомни за трескавото оживление, което бе настъпило тогава около „Принсес“. Резервоарите се пълнеха догоре с гориво. Корабният готвач бе смаян от количеството храна, която се товареше на борда и се складираше в камбуза. Един след друг пристигаха камиони и спираха под огромните кранове на дока. След това товарът им от големи дървени сандъци се прехвърляше на борда и се отнасяше в трюмовете, които скоро се препълниха.
Потокът от камиони като че ли нямаше край. По-малките сандъци, които можеха да се носят от един или двама души, се подреждаха в свободните пътнически кабини, в коридорите и във всяко свободно кътче на отсеците под палубите. Нямаше един квадратен сантиметър празно пространство, който да не бе запълнен до тавана. Товарите от последните шест камиона бяха качени и завързани на палубите за разходки, използвани навремето от пътниците. Генерал Хуай се качи последен на борда, придружен от тежковъоръжени офицери. Багажът му се състоеше от десет големи куфара и трийсет каси скъпи вина и коняци.
И всичко това — напразно, помисли си сега Хънт. Майката природа ни надви на финалната права. Цялата секретност и сложната заблуда се оказаха за едното нищо. От мига, в който излязоха от Яндзъ, „Принсес“ пътуваше безмълвно и самотно. Без свързочната апаратура радиосигналите, подавани от други кораби, оставаха без отговор.
Капитанът погледна към наскоро монтирания локатор, но развивката му не показваше никакви плавателни съдове в радиус от петдесет морски мили от „Принсес“. Тъй като не можеха да изпратят сигнал за бедствие, не можеха и да очакват спасение. В този момент, едва успявайки да пази равновесие, в кормилната рубка влезе генерал Хуай. Лицето му беше мъртвешки бяло, до устата си притискаше зацапана носна кърпа.