Преди да дойде редът й, Джулия направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да опресни с кислород белите си дробове, и когато надзирателите я изритаха през люка във водата, тя отново пое дълбоко въздух и го задържа. Започна отчаяно да се опитва да се освободи от въжетата. Падаше все по-дълбоко и по-дълбоко в черната бездна, издишайки силно през носа, за да освободи налягането в евстахиевите тръби на ушите си. След една или най-много след две минути, кислородът й щеше да свърши и тя щеше да бъде застигната от мъчителна смърт.
Изведнъж две ръце обвиха талията й и тя почувства, че тежестите се отделят от краката й. После почувства и ръцете си свободни, една ръка я сграбчи за рамото и започна да я тласка нагоре. Когато подаде глава над повърхността, някой дръпна лепенката от устата й и тя трепна изненадана. Първото нещо, което видя, беше някакво привидение с качулка и маска на лицето, а от главата му струеше светлина.
— Разбирате ли ме? — попита глас на английски език.
— Да, разбирам ви — едва чуто отвърна тя.
— Умеете ли да плувате добре?
Тя само кимна в отговор.
— Чудесно. Тогава опитайте да спасите колкото можете повече хора, като се постараете да ги съберете и държите в група. Кажете им да следват светлината ми. Ще ви изведа на плитчините край брега.
Пит я остави и заплува към момченцето, сграбчило дръжките на скутера. Той метна детето на гръб и сключи малките му ръчички около врата си. После натисна бутона за ускорение на скоростта и тръгна да търси момиченцето. Намери го и обви ръце около телцето му секунди преди главата му да се скрие под водата.
На борда на катамарана двама от надзирателите се качиха в кормилната рубка и единият побърза да докладва на капитана, който държеше щурвала:
— Удавихме всички. Свършихме си работата.
Капитанът кимна и избута напред двата лоста на дроселите. Гребните винтове загребаха водата и черният плавателен съд потегли обратно към кея. Още не бе изминал и стотина метра, и вътрешният телефон иззвъня.
— Чу Ден?
— Да, на телефона — отвърна капитанът.
— Говори Ло Хан, шефът на охраната на брега. Защо не спазвате инструкциите?
— Следвах плана точка по точка. Ликвидирахме всички емигранти. Какъв е проблемът ви?
— Имате включена светлина.
Чу Ден се отстрани от щурвала и обхвана с поглед кораба.
— Май сте попрекалили с пилето по сечуански, Ло Хан. Стомахът ви предава лъжливи сведения на очите ви. На кораба няма включена никаква светлина.
— Тогава какво свети по посока на източното крайбрежие?
Като надзирател, отговарящ за превозването на нелегалните емигранти от кораба-майка, Чу Ден отговаряше и за екзекутирането на онези от тях, които не бяха годни за робски труд. Той не бе подчинен на шефа на охраната. Двамата, еднакво безмилостни и равни по положение, изобщо не се разбираха.
Ло Хан беше едър като бик, с голяма глава, квадратна челюст и вечно кървясали очи. Ден го смяташе за малко по-способен от необучено куче. Той се обърна и погледна на изток. Едва тогава забеляза слаба светлина във водата.
— Да, сега я видях, на около двеста метра от десния борд. Вероятно е някой местен рибар — каза той на Ло Хан.
— Не рискувайте. Трябва да проверите каква е.
— Ще претърся района.
— Ако видите нещо подозрително — продължи Ло Хан, — незабавно се свържете с мен и аз ще включа цялото осветление.
Чу Ден потвърди и затвори телефона. Тогава хвана здраво кормилното колело и завъртя катамарана надясно. Когато насочи двата носа на курс към слабата светлина, която се полюшваше на повърхността на езерото, той повика другите двама надзиратели, които все още бяха на главната палуба.