— Изчезна — промълви Хуай, но бурята заглуши гласа му. — Всичко изчезна. — Той гледаше мястото, където допреди малко беше корабът, и не вярваше на очите си.
— Трябва да сме плътно притиснати един към друг, за да се топлим — нареди Галахър. — Ако издържим до сутринта, има вероятност да бъдем спасени.
Заобиколени от призрака на смъртта и от ужасяващото чувство на празнота, клетите пътници върху сала бяха погълнати от мразовитата нощ и нестихващата ярост на бурята.
Призори коварните вълни продължаваха да блъскат малкия сал. Непрогледният нощен мрак отстъпи пред призрачно, сиво небе, покрито с тъмни облаци. Снегът премина в ледена суграшица. Успокояващото беше, че вятърът бе намалил скоростта си до шест километра в час, а височината на вълните не надвишаваше три метра. Салът беше здрав и устойчив, но поради стария си модел не бе снабден с никакви аварийни съоръжения за оцеляване. За да издържат до евентуалното им спасяване, те трябваше да разчитат единствено на силата на духа си.
Навлечени с няколко ката дрехи, Галахър и Кейти прекараха нощта сравнително леко, но генерал Хуай, който беше тръгнал само по униформа, без никаква връхна дреха, беше посинял от студ. Вилнеещият вятър пронизваше тялото му през униформата като хиляди ледени иглички. Косата му се покри с лед. Галахър го бе загърнал с дебелото си късо палто, но, както забеляза и Кейти, старият боен кон нямаше да издържи още дълго.
Вълните подхвърляха сала над гребена си, после силно го завъртаха в кръг. Създаваше се впечатлението, че скоро малкият плавателен съд нямаше да може да поема повече ударите им. Той обаче всеки път се отърсваше от разбилата се в него вълна, изправяше се и се подготвяше да посрещне следващата яростна атака и нито веднъж не изхвърли нещастните си пътници в студената вода.
На всеки час Галахър изчакваше някоя вълна да издигне сала високо върху гребена си, повдигаше се на колене и оглеждаше разяреното море, преди салът отново да се спусне надолу в браздата. Това бяха напразни усилия. Водната шир беше пуста. През цялата нощ не се бе мярнала никаква светлина от друг плавателен съд.
— Не може да няма някакъв кораб наблизо — обади се Кейти през тракащи зъби.
— Морето е празно като излизана от гладно коте чинийка — отвърна Галахър и премълча, че видимостта е намалена до петдесет метра.
— Никога няма да си простя, че изоставих Фриц — прошепна Кейти през сълзи, които мигом замръзнаха по бузите й.
— Вината е моя — опита да я утеши Галахър. — Трябваше да го вземем, преди да изхвърчим набързо от кабината.
— Кой е този Фриц? — попита Хуай.
— Малкият ми дакел — отвърна Кейти.
— Куче? Загубили сте куче? — Хуай рязко се надигна. — Аз загубих душата и сърцето на родината си… — Нов пристъп на кашлица го прекъсна. Бедствието бе набраздило лицето му, очите му бяха помръкнали от отчаяние. Той приличаше на човек, чийто живот вече нямаше никакъв смисъл. — Не можах да изпълня дълга си. Трябва да умра.
— Не ставайте глупав, човече — скастри го Галахър. — Ще оцелеем. Само потърпете още малко.
Хуай като че ли не го чуваше. Сякаш беше пред прага на изтощението и щеше да се предаде. Кейти се вгледа в очите на генерала. Стори й се, че светлината в тях изведнъж угасна. Погледът му стана стъклен и безвзорен.
— Мисля, че свърши — прошепна Кейти.
Галахър провери дали е мъртъв и й каза:
— Притисни се до тялото му, за да го използваш като заслон срещу вятъра и водните пръски. Аз ще легна от другата ти страна.
В първия миг Кейти се погнуси, но после си помисли, че едва ли щеше да почувства трупа на Хуай през пластовете дрехи на нея. Загубата на вярното й кученце, потъналият под черните води кораб, полуделият вятър и бушуващите води — всичко това й се струваше нереално. Надяваше се, че сънува кошмар и че скоро ще се събуди. Тя се сгуши по-плътно между двамата мъже — единия жив, другия мъртъв.
През останалата част на деня и следващата нощ бурята започна бавно да отслабва, но те все още бяха подложени на убийствения леден вятър. Кейти вече не чувстваше ръцете и краката си. Беше на път да изпадне в безсъзнание, фантазията й се развихри. Колкото и странно да беше, мисълта, че вероятно е изяла последното си ядене в живота, я изпълни с ужас. Привидя й се пясъчен бряг под полюшващи се палмови дървета. Представи си как Фриц тича по пясъка и лае, докато се приближава към нея. Имаше чувството, че разговаря с Галахър така, сякаш двамата седят един срещу друг в ресторант и си поръчват вечеря. Появи се и образът на покойния й баща, облечен в капитанската си униформа. Стоеше в края на сала, гледаше я и й се усмихваше. Каза й, че ще оживее и да не се безпокои. Малко оставало до суша. После си отиде.