— Колко е часът? — попита тя със сипкав глас.
— Някъде късно следобед, доколкото мога да преценя. Часовникът ми спря малко след като напуснахме „Принсес“.
— Колко време сме на вода?
— Грубо пресметнато, трябва да са минали около трийсет и осем часа от потъването на кораба.
— Наближаваме земя — неочаквано изтърси тя.
— Какво те кара да мислиш така, скъпа?
— Татко ми каза.
— Аха, той ти е казал, така ли? — Галахър се усмихна съчувствено под побелял от лед мустак. С ледените висулки, които висяха от всеки косъм по лицето му, той приличаше на чудовище, излязло от морските дълбини на Северния полюс в научнофантастичен филм.
— Не виждаш ли?
Напълно вкочанясал от студ, Галахър с мъка се надигна до седнало положение и огледа хоризонта на ограничения си свят. Зрителното му поле беше замъглено от силната суграшица, но той напрегна взор. След миг си помисли, че очите му го мамят. Беше различил големи скални блокове, пръснати покрай крайбрежие. Отвъд тях, на разстояние не повече от петдесет метра, дървета, покрити със сняг, се извиваха от вятъра. Между стволовете им забеляза тъмното очертание на малка хижа.
С безчувствени и схванати стави Галахър успя да свали единия си ботуш и загреба с него като с весло. След няколко минути тези усилия като че ли стоплиха тялото му и всяко следващо движение ставаше все по-леко.
— Горе главата, мила! Скоро ще стъпим на твърда почва.
Водното течение беше успоредно на брега и Галахър напрегна мишци, за да се измъкне от лапите му. Имаше чувството, че се преборва с поток от меласа. Разстоянието намаляваше мъчително бавно. Дърветата на брега му се струваха толкова близо, че само да се протегне, и ще ги стигне, но до тях все още оставаха цели шейсет метра.
Точно когато Галахър беше в края на силите си и щеше всеки момент да падне от изтощение, почувства, че салът се удари в подводни скални блокове и погледна към Кейти. Тя трепереше неудържимо от влагата и студа. Може би нямаше да издържи дълго.
Той напъха премръзналия си крак обратно в ботуша, след което си пое дълбоко въздух, помоли се водата да не е по-дълбоко от ръста му и скочи от сала. Това беше риск, който трябваше да поеме. За щастие подметките на ботушите му удариха в твърда скала, преди нивото на водата да достигне до чатала му.
— Кейти! — извика той, изпадайки в радостен делириум. — Успяхме! Ние сме на земя.
— Това е чудесно — смънка Кейти, която беше вече толкова скована от студ, че нищо не я интересуваше.
Галахър издърпа сала на брега, покрит със загладени от вълните скали и дребни камъчета. Това усилие го изтощи докрай и той се свлече като парцалена кукла върху студените, мокри камъни. Нямаше представа колко време беше лежал там, но когато най-накрая се съвзе дотолкова, че да допълзи до спасителния сал и да погледне вътре, видя, че кожата на Кейти е посиняла и е цялата на петна. Изплашен, той се пресегна и я привлече към себе си. Не знаеше дали е жива, или не. Тогава забеляза, че от носа й излизат мънички облачета пара. Опипа пулса й. Беше слаб и забавен, здравото й сърце все още пулсираше, но смъртта беше много близо до нея.
Той вдигна поглед към небето. То вече не беше плътно було с тъмносив цвят. Облаците се бяха разкъсали в най-различни форми и започваха да стават бели. Бурята беше отминала и той почувства, че поривът на вятъра се бе превърнал в лек бриз. Галахър не разполагаше с много време. Ако не намереше някъде топло убежище, можеше да загуби Кейти.
Поемайки си дълбоко въздух, той пъхна ръце под тялото й и я повдигна от сала. Изпълнен с омраза, ритна силно плавателния съд със замръзналия в него труп на генерал Хуай и го избута от брега. Няколко минути наблюдава как течението го подхвана и го понесе обратно към дълбоките води. После, притискайки Кейти до гърдите си, той закрачи тромаво към хижата сред дърветата. Леденият въздух като че ли внезапно се омекоти и той вече не се чувстваше скован и изтощен.
Три дни по-късно товарният кораб „Стивън Милър“ съобщил, че забелязал тяло в спасителен сал. Когато по-късно салът бил изваден от водата, трупът се оказал на китаец и приличал на ледена скулптура. Не могли обаче да го разпознаят. Спасителният сал, чийто модел не се използвал от двайсет години, бил обозначен на китайски език. След като текстът бил преведен, се разбрало, че той е принадлежал на кораб, наречен „Принсес Доу Уан“.