– Всичко наред ли е с кафето, Ӕлрика?
Откакто разбра как се пише името на мама4, Брит-Мари реши, че ударението се поставя на първата сричка, въпреки че Улрѝка многократно е обяснявала, че се пада на втората сричка.
– Да, благодаря – отговаря мама кратко.
– Може би все пак трябва да изчакаме Кент? – настоява Брит-Мари добронамерено.
– Ще успеем да сварим кафе и без Кент – отговаря мама овладяно.
Брит-Мари отново сключва ръце пред себе си. Усмихва се.
– Да, да, разбира се, прави каквото знаеш, Ӕлрика. Ти винаги така правиш, разбира се.
Мама като че брои наум до някое трицифрено число, след което продължава да сипва кафе в кафеварката.
– Това е просто кафе, Брит-Мари.
Брит-Мари кима с разбиране и изтупва малко невидим прах от полата си. По полата на Брит-Мари винаги има малко прах, който само тя може да види и който трябва да бъде изтупан.
– Кент всеки път прави много хубаво кафе. Всички така смятат, всеки път – казва Брит-Мари.
Мод седи до масата и се оглежда неспокойно. Защото Мод не обича конфликти. Затова и пече толкова много сладки, защото е много по-трудно да се стигне до конфликти, когато има сладки. Тя побутва Елса и ѝ прошепва да си вземе един сън. Елса си взима два. А през това време мама казва приятелски на Брит-Мари, че „не е особено трудно да се направи кафе“, при което Брит-Мари отвръща „не, разбира се, че не, за жените в твоето семейство нищо не е трудно, разбира се!“. Тогава мама се усмихва. И Брит-Мари се усмихва. Само че не изглеждат като да се усмихват вътрешно.
Мама си поема дълбоко дъх и сипва още кафе, а Брит-Мари бърше невидим прах от полата си и казва някак между другото:
– Много е хубаво, че и ти, и малката Елса сте тук днес, много е хубаво така, всички така смятаме.
От мама се чува едно сдържано „ммм“. Сипва се още кафе и се бърше още невидим прах. После Брит-Мари казва:
– Да, на теб, разбира се, ти е трудно да намираш време за малката Елса, Ӕлрика. Разбираме това, нали имаш такива амбиции за кариерата си.
Сега мама натъпква кафето така, сякаш си представя, че го тъпче в лицето на Брит-Мари. Само че овладяно. Брит-Мари отива до прозореца, премества една саксия и все едно просто мисли на глас, казва:
– А доколкото разбрахме, партньорът ти си е вкъщи. Грижи се за домакинството.
Тогава мама казва „Джордж е в пералното“ и натиска копчето на кафеварката доста силно. Само че овладяно.
Брит-Мари кима.
– Така се казва, нали? Партньор? Чувам, че това е много модерно.
И отново се усмихва. Добронамерено. После бърше невидим прах от полата си и добавя:
– Не че в това има нещо лошо, разбира се.
Мама се усмихва сдържано и казва:
– Имаш ли нещо конкретно предвид, Брит-Мари?
Тогава Брит-Мари поглежда слисано нагоре, шокирана, че думите ѝ са били криворазбрани, и веднага възкликва:
– Естествено, че не, Ӕлрика! Естествено, че не! Нямам нищо предвид, нищо предвид нямам!
Брит-Мари казва всичко по два пъти, когато е нервна или ядосана, или и двете. Елса си спомня един път, когато с баба ходиха до ИКЕА и купиха дебели сини вълнени одеяла, а после баба прекара цял следобед да ги четка и да пъха всичко, което падне от тях, в една торба. След това Елса застана да варди стълбите с фенер в ръка, а баба се промъкна в пералното и изсипа цялата торба в сушилнята.
След това Брит-Мари казваше всичко по два пъти в продължение на няколко седмици.
Алф влиза през вратата, облечен със скърцащо кожено яке с таксиджийска емблема на гърдите и в много лошо настроение. В ръка държи вечерен вестник. Поглежда часовника. Точно седем е.
– На бележката пише седем, мамка му – изгрухтява той, без да се обръща към конкретен човек.
– Кент малко закъснява – казва Брит-Мари, усмихва се и сключва ръце пред себе си.
– Има много важна групова среща с Германия – пояснява тя, сякаш Кент има среща с цялата държава.
Петнайсет минути по-късно Кент нахълтва в стаята, сакото му се вее като наметало, а той крещи на английски по телефона:
– Йез, Клаус! Йез! Ви вил дизкъз ит ет зе мийтинг ин Франкфурт!
Алф вдига поглед от вечерния си вестник, почуква по часовника си и мърмори:
– Надявам се за теб не е било шибан проблем, че всички останали дойдохме навреме.