– Брит-Мари? – казва Алф дрезгаво в сумрака и спира на около метър от нея.
Тя не отговаря. Просто прокарва бавно ръка по яката на бялата риза. Изтупва внимателно нещо невидимо от ръба ѝ. Сгъва внимателно маншета на единия ръкав под другия. Приглажда гънка, която я няма.
После повдига брадичка. Изглежда стара. Думите сякаш оставят мънички следи по лицето ѝ.
– Винаги съм се преструвала изключително добре, Алф! – прошепва тя твърдо.
Алф не отговаря. Брит-Мари забива поглед в снега и завърта венчалната си халка.
– Когато бяха малки, Давид и Пернила все казваха, че въобще не ме бива да измислям приказки. Винаги исках да чета онези, които ги има в книгите. А те казваха „измисли някоя!“, но всъщност не разбирам защо човек трябва да си измисля каквото и да е било, след като има книги, където всичко вече е написано. Аз не правя така. Не е цивилизовано.
Тя повишава глас. Сякаш се опитва да убеди някого.
Алф диша тежко.
– Брит-Мари... – казва той тихо, но тя го прекъсва студено.
– Кент каза на децата, че не мога да си измислям приказки, защото нямам въображение. Но това не е вярно. Не е. Имам направо изключително въображение. Мога да се преструвам невероятно добре!
Алф прокарва ръка по скалпа си и затваря очи. Брит-Мари гали ризата в скута си, все едно дрехата е заспиващо бебе.
– Донесох изпрана риза. Винаги нося изпрана риза, когато ще се срещам с него. Защото не ползвам парфюм. Не го правя. Получавам обрив от парфюмите.
Гласът ѝ потъва вътре в нея. Дави се.
– Давид и Пернила не дойдоха за Бъдни вечер. Казаха, че били заети. Много добре разбирам, че са заети, така е от дълги години, много добре го разбирам. А Кент се обади и каза, че ще остане в офиса още два часа. Само два часа, щял да проведе конференция с Германия по телефона, така каза. Въпреки че в Германия също е Бъдни вечер, така е всъщност. Но той не се прибра. Затова му се обадих, все пак трябва да знам кога да сложа картофите. Но той не вдигна. А аз звънях ли, звънях, защото все пак трябваше да знам кога да сложа картофите!
Тя се взира обвинително в Алф. Алф не казва нищо. Брит-Мари приглажда нежно яката на ризата с опакото на ръката си.
– Човек все пак не може да яде студени картофи. Ние всъщност не сме варвари.
Дланите ѝ се отпускат върху ризата.
– Накрая по телефона се позвъни, но не беше Кент.
Долната ѝ устна потреперва.
– Аз не ползвам парфюм, но тя ползва. Затова винаги се грижа той да има изпрана риза. Само за това го моля, да си слага ризата в пералнята, когато се прибира. Твърде много ли искам?
– Моля те, Брит-Мари... – моли Алф.
Брит-Мари преглъща конвулсивно и върти пръстена.
– Било е сърдечен удар. Знам, защото тя се обади и ми каза, Алф. Тя ми се обади. Защото не издържала, не. Не можела да седи в болницата, знаейки, че Кент може би ще умре, без аз да знам. Чисто и просто не издържала. Така че ми се обади, за да знам. Така направи.
Брит-Мари слага едната си длан в другата, затваря очи и с треперещ глас добавя:
– Всъщност имам отлично въображение. Направо изключително. Кент все казваше, че ще вечеря с Германия, или че полетът му е бил забавен заради снега, или просто щял да се отбие до офиса. А аз се преструвах, че му вярвам. Толкова добре се преструвах, че сама си вярвах.
Тя става от пейката. Стои изправена в снега с ризата на Кент в ръка. Все още е перфектно изгладена. Няма нито една гънка, нито една бръчка. Брит-Мари се обръща и я оставя внимателно на пейката. Сякаш дори сега не може да си позволи да излее чувствата си върху нещо изгладено.
– Мога да се преструвам изключително добре – прошепва тя.
– Знам – прошепва Алф.
После оставят ризата на пейката и се прибират.
Снегът е спрял. Такси спира на червен светофар. Пътуват безмълвно. Мама излиза отпред и ги посреща. Прегръща Елса. Опитва да прегърне Брит-Мари. Брит-Мари я задържа настрана. Не грубо, но решително.
– Не я мразех, Улрика – казва тя.
– Знам – кима мама бавно.
– Не я мразех, не мразя кучето и не мразя колата ѝ – казва Брит-Мари.
Мама кима и хваща ръката ѝ. Брит-Мари затваря очи.
– Аз не мразя, Улрика. Не. Всъщност просто исках да ме чуете. Толкова ли е много? Всъщност просто не исках да оставите колата на моето място. Не исках след цял един живот просто да оставите някого да вземе мястото ми.