Алф като че ли не ѝ се доверява. Поглежда скептично обратно към писмото. Въздъхва по неговия си начин.
– С баба ти се скарахме, преди тя да умре. Точно преди да влезе в болница. Беше взела назаем винтоверта ми и хич не смяташе да ми го връща и дори каза, че да, по дяволите, естествено, че го била върнала, макар прекрасно да знаех, че не го е направила, мамка му.
Елса въздъхва по начина, по който принципно е започнала да въздъхва около Алф в последно време.
– Чувал ли си за онзи, който умрял от много псуване, а?
– Не – казва Алф, сякаш въпросът е бил сериозен.
Елса върти очи.
– О, б-о-ж-е! И какво пише баба за винтоверта?
– Просто пише извинявай, по дяволите. За това, че го е изгубила.
Той сгъва писмото и го пъха обратно в плика. Елса упорито не помръдва.
– Какво друго? Видях, че в писмото пише още неща. Все пак не съм идиот!
Алф оставя писмото на рафта за шапки.
– Извинява се за всякакви шибани неща.
– Сложно ли е? – пита Елса.
– В живота на баба ти нямаше нищо, което да не е сложно – отговаря Алф.
Елса пъха ръцете си още по-дълбоко в джобовете. Поглежда надолу покрай брадичката си, към шала на Грифиндор и шева, който мама направи, след като момичетата в училище го скъсаха. Мама все още вярва, че шалът се е скъсал, когато баба прескочи оградата на зоологическата градина.
– Вярваш ли в живота след смъртта? – пита тя, без да поглежда Алф.
– Откъде да знам – отвръща той, нито недружелюбно, нито дружелюбно, просто много по алфски.
– Имам предвид, знаеш, вярваш ли в... рая... таковата – смотолевя Елса.
Алф отпива кафе и мисли.
– Би било адски сложно. Логически погледнато. Много хора би трябвало да ги няма там, за да бъде раят рай – промърморва накрая.
Елса размишлява над думите му. Осъзнава, че звучат разумно. За Елса раят е място, където я има баба, но е крайно вероятно за Брит-Мари раят да е изцяло зависим от отсъствието на баба.
– Понякога си много мъдър – казва тя на Алф.
Той пие кафе и явно все пак смята, че не можеш току-така да изтърсиш нещо такова, когато нямаш дори осем години.
Елса мисли да го пита още нещо за смъртта, но така и не успява. Впоследствие ще се замисли, че ако бе взела малко по-различни решения след малко, денят можеше и да не стане толкова ужасен, колкото ще стане. Но тогава вече ще е твърде късно.
Сега татко стои на стълбите зад нея. Задъхан е. Което изобщо не е в негов стил.
Очите на Елса се ококорват първо към татко, а после към апартамента на Алф. И по-точно към радиото. Както правят очите ти, когато си почти на осем и осъзнаеш, че в приказките такива неща като новините по радиото не се случват без причина. Защото в приказките няма съвпадения. Има един руски драматург, който е казал, че ако в първото действие на стената виси пистолет, той трябва да гръмне преди края на последното действие. Елса знае. А онези, които продължават да не разбират как Елса може да знае такива неща, са отворковци. Така че Елса схваща, че онова с радиото и катастрофата на магистралата трябва да има нещо общо с приказката, в която се намират.
– Заради... мама ли си тук? – успява да каже.
Татко кима и хвърля притеснен поглед към Алф. Лицето на Елса трепери.
– В болницата ли е?
– Да, сутринта я извикаха на събрание. Имало някаква криз... – започва татко, но Елса го прекъсва:
– Била е в катастрофата, нали? На магистралата?
Татко я поглежда с грандиозно неразбиране.
– Каква катастрофа?
– Катастрофата! – повтаря Елса, която вече съвсем не е на себе си.
Татко поклаща бързо глава. После веднага се поколебава.
– Не... не!
Той се усмихва.
– Вече си нечия кака. Майка ти била на събранието, когато ѝ изтекли водите!
Информацията като че не попива в главата на Елса, никак даже. Съвсем очевидно е. Въпреки факта, че тя е изключително добре запозната с това какво става, когато ти изтекат водите.
– Ами... катастрофата? Това какво общо има с катастрофата? – смотолевя тя.
Татко изглежда здравата объркан.
– Нищо, струва ми се. Или, в смисъл, какво имаш предвид?
Елса поглежда Алф. Поглежда татко. Замисля се толкова интензивно, че чак синусите я заболяват.
– Къде е Джордж? – пита тя.
– В болницата – отговаря татко.
– Как е стигнал дотам? По радиото казаха, че движението по магистралата в тази посока е спряно! – избухва Елса.
– Тичал е – отговаря татко, с щипка от онова, което изпитват бащите, когато трябва да кажат нещо положително за новите мъже на майките.
Сега Елса е тази, която се усмихва.
– Джордж го бива в тези неща – прошепва тя.
– Да – признава татко.
С това радиото може би е заслужило по някакъв начин участието си в приказката, решава тя. Преди да възкликне притеснено: