– Ами ние как ще стигнем до болницата, щом магистралата е блокирана?
Татко я поглежда колебливо. До него Алф спокойно си пие кафето на големи глътки.
– По дяволите, можете да ползвате стария междуградски път – казва нетърпеливо накрая, след като осъзнава, че татко май не възнамерява да предложи тъкмо това.
Татко и Елса го поглеждат сякаш ги е заговорил на някакъв измислен език. Алф въздъхва.
– Старият междуградски път, мамка му. Покрай старата кланица. До оная фабрика, където произвеждаха топлообменници, преди копелетата да преместят всичко в Азия. Можете да стигнете до болницата по този път!
Татко се прокашля. Елса чопли нещо под нокътя на палеца си. Алф примирено пресушава съдържанието на чашата си.
– Днешната младеж, мислят си, че целият шибан свят се състои от една шибана магистрала – измърморва после и отива да вземе ключа за Такси.
И за един миг Елса си мисли с ворша да се качат в Такси. Но после се отказва и решава вместо това да се возят в Ауди, за да не се натъжи татко. Много е възможно, ако не беше променила намерението си, денят да не бе станал толкова омразен и ужасен, колкото ще стане съвсем скоро. Защото когато се случи нещо ужасно, човек винаги си мисли: „Само ако не бях...“. И впоследствие Елса ще си мисли така за този момент.
Мод и Ленарт също тръгват с тях към болницата. Мод носи сладки, а Ленарт в последния момент решава да вземе кафеварка, защото се притеснява, че в болницата може да нямат. А дори и да имат, Ленарт си е втълпил, че ще е някоя от онези модерни кафеварки с купища копчета. Кафеварката на Ленарт има само едно копче. Той много си го обича.
Само ако татко не беше предложил да изтича догоре и да донесе кафеварката, може би това, което се случва, после нямаше да се случи. Това също ще се превърне в такъв миг впоследствие. Миг, в който си мислиш „само ако не...“.
Момчето със синдром и майка му също идват. Както и жената с дънките. Сега са нещо като екип, всички заедно, и на Елса това много ѝ харесва. Вчера мама ѝ каза, че сега, когато в апартамента на баба живеели толкова много хора, блокът бил малко като онова имение, където живеят всички Х-Мени и за което Елса ѝ е разправяла.
– Jean Grey School for Higher Learning – поправи я Елса, завъртя очи и се подразни.
Донякъде защото мама си мислеше, че Елса е толкова елементарна, че веднага ще си помисли колко мега яко е, че майка ѝ прави препратки към „Х-Мен“, и донякъде защото наистина стана така.
Елса звъни и на Брит-Мари. Никой не отваря. Впоследствие Елса ще си спомни, че съвсем набързо се спира до заключената количка долу до входа. Кръстословицата все още стои над нея. А някой я е решил. Всички редове са попълнени. С молив.
Ако се бе замислила над това, може би всичко щеше да стане другояче. Но тя не го прави. Така че не става другояче.
Възможно е воршът да се поколебава за миг пред вратата на Брит-Мари. Елса би го разбрала, тъй като предполага, че воршовете понякога се поколебават, когато не са съвсем сигурни кой герой от приказката са пратени да защитават. В обикновените старомодни приказки те все пак пазят принцеси, а дори в Страната-на-Почти-Будните Елса никога не е била нещо повече от рицар. Но дори и да се поколебава, воршът не го показва. Тръгва с Елса. Защото е от приятелите, които така правят.
Ако не беше тръгнал с Елса, може би всичко щеше да бъде различно. Но той го прави. Така че не става различно.
Алф убеждава полицаите да обиколят квартала, за да „проверят дали всичко е безопасно“. Елса така и не научава какви точно са думите му, но Алф може да бъде много убедителен, когато поиска. Може би им казва, че е видял следи в снега. Или е чул някой в отсрещния блок да казва нещо. Елса не знае, но вижда как летният полицай се качва в колата, а след дълго колебание жената със зелените очи го последва. Елса среща погледа ѝ за миг. Само ако ѝ беше казала истината за ворша, може би всичко щеше да е различно. Но тя не го прави. Тъй като иска да защити ворша. Защото е от приятелите, които така правят.
Алф се връща в блока и слиза в гаража, за да вземе Такси. Щом полицейската кола завива в края на улицата, Елса, воршът и момчето със синдром се втурват през вратата и се насочват към Ауди, който е паркиран от другата страна на улицата. Децата скачат вътре първи.
Воршът спира рязко. Наежва се.
Сигурно минават само няколко секунди, но на Елса ѝ се струват направо като завинаги. Впоследствие ще си припомни, че е имала чувството, че през главата ѝ минават милиард мисли, но в същото време въобще не е могла да мисли.
В Ауди има някаква миризма, която я кара да се чувства изненадващо спокойна. Не знае на какво точно мирише. Поглежда ворша през отворената врата и преди да осъзнае какво се случва, Елса си помисля, че той може би не иска да скочи в колата, защото го боли. Тя знае, че го боли. С онази болка, която баба изпитваше с цялото си тяло към края.