Тръгва да вади бисквита от джоба си. Защото понастоящем никой истински приятел на ворша не би излязъл навън заедно с него без дори една сладка в джоба за всеки случай. Но Елса не успява да я извади, защото осъзнава на какво мирише в Ауди. На дим.
След това не минават вечности, нито дори секунди. Сам изскача от сенките на задната седалка, а Елса усеща студ, когато ръката му запушва устата ѝ. Мускулите му се стягат около врата ѝ и тя усеща как косъмчетата по кожата му я пробождат като остри камъни през шала на Грифиндор, също както морските скали драскат стъпалата ти през лятото. Елса си мисли колко студена е ръката му, сякаш във вените му не тече кръв, но същевременно изобщо не може да мисли. Успява обаче да забележи объркването в очите на Сам, когато той вижда момчето със синдром. Когато осъзнава, че е преследвал грешното дете. Елса разбира, че сенките в приказките не са искали да убият Избрания. Само да го отвлекат. Да го направят свой. И да убият всекиго, който се изпречи на пътя им.
Тогава воршът захапва другата китка на Сам тъкмо когато той се пресяга към момчето. Сам изревава. Елса разполага само с частица от миг, за да реагира, докато хватката му все още е разхлабена. Вижда ножа в огледалото.
След това настава мрак.
Елса усеща, че тича, усеща ръката на момчето в своята и знае, че в главата ѝ се върти единствено мисълта, че трябва само да стигнат до вратата. Трябва да само да извикат така, че татко и Алф да ги чуят. Вижда как краката ѝ се мърдат, но не ги движи тя. Тялото ѝ бяга инстинктивно. Струва ѝ се, че тя и момчето са направили половин дузина крачки, когато чува воршът да вие ужасяващо от болка и не знае дали момчето пуска ръката ѝ, или тя пуска неговата. Пулсът ѝ бие толкова силно, че го усеща не само с ушите си, но и с очите си. Момчето се подхлъзва и пада на земята. Елса чува задната врата на Ауди да се отваря и вижда ножа в ръката на Сам. Вижда кръвта по острието.
Минава може би цяла приказна вечност, или пък едно-единствено кратко завинаги. Елса не знае. Знае само, че няма да се измъкнат, че всичко е изгубено. Но прави това, което правят всички. Каквото може. Грабва толкова деца, колкото може да носи, и тича с всичка сила.
Бива я в тичането. Но знае, че това няма да е достатъчно. Чува изсумтяването на Сам, когато той се мята след тях. Усеща удар в рамото и навътре в сърцето, когато Сам изтръгва момчето от нея. Елса замижава и следващото, което си спомня, е болката в челото. И писъка на Мод. И ръцете на татко. Твърдия под на входа. Светът се върти, но постепенно се приземява, клатейки се нагоре-надолу, и тя си мисли, че сигурно така се чувстваш, когато умираш. Сякаш падаш навътре, без да знаеш към какво.
Чува трясъка, но не разбира откъде идва. После долита ехото. „Ехо“, успява да си помисли, при което осъзнава, че се намира на закрито. Зениците ѝ парят, все едно клепачите ѝ са покрити с чакъл от вътрешната страна. Чува как краката на момчето със синдром тичат с леки стъпки нагоре по стълбите, както умеят само момчешки крака, които от няколко години са знаели, че този ден може да настъпи. Чува как изплашеният глас на майка му успява да звучи спокойно и дисциплинирано, докато тя тича след него, както може само една майка, която е свикнала страхът да бъде естественото ѝ житейско състояние.
Вратата на бабиния апартамент се затваря и заключва след тях. Елса усеща, че ръцете на татко не я вдигат нагоре, а я дърпат настрана. Не знае настрана от какво. Докато не забелязва сенките през стъклото на входната врата. От другата страна стои Сам. Неподвижно. А по лицето му преминава нещо, което е толкова нехарактерно за него, че първоначално Елса не успява да се отърси от чувството, че просто си въобразява.
Сам се страхува.
Миг по-късно над него се спуска друга сянка, толкова голяма, че неговата собствена се изгубва в нея. Тежките юмруци на Вълчето сърце се спускат надолу като бушуващи пожари, с ярост и мрак, каквито не могат да бъдат описани в приказките. Вълчето сърце не удря Сам, той го забива в земята. Не за да неутрализира. Не за да предпази. За да унищожи.
Таткото на Елса я вдига и се затичва нагоре по стълбите. Притиска я към якето си, за да не гледа. Тя чува вратата да се отваря отвътре, след което Мод и Ленарт започват да умоляват Вълчето сърце да спре да удря, да спре да удря, да спре да удря. Но по глухите трясъци, които звучат като пакети мляко, изпуснати на земята, Елса разбира, че той не спира. Че дори не ги чува. Защото в приказките Вълчето сърце избягал в тъмните гори много преди Войната-Без-Край, защото знаел на какво е способен.