Елса се откъсва от татко и се плъзга надолу по стълбите. Мод и Ленарт спират да викат още преди да е стигнала долу. Юмрукът на Вълчето сърце, грамаден като ковашки чук, се вдига толкова високо над Сам, че докосва протегнатите пръсти на облачните животни, преди да се забие надолу.
Възможно е да минава една вечност. Елса не знае. Може би като цяло трябва да измисли по-добър начин за измерване на времето, да, възможно е. Защото така не става. Твърде объркано е, това е съвсем очевидно.
Но Вълчето сърце се спира насред движението. Между него и окървавения мъж с ножа стои жена, която изглежда толкова малка и чуплива, че вятърът сякаш минава право през нея. В ръка държи миниатюрно кълбо син пух от сушилнята, а на безименния ѝ пръст, където едно време имаше венчална халка, сега се вижда тънка светла ивица. Тя се взира във Вълчето сърце сякаш всяка частица от тялото ѝ ѝ крещи да се спасява. Но тя остава на място с онзи несломим поглед, който притежават единствено тези, които чувстват, че нямат какво повече да губят.
Тя навива пуха от сушилнята в едната си длан, след което допира ръце и ги сключва пред себе си. После поглежда решително Вълчето сърце и казва авторитетно:
– В тази жилищна асоциация не пребиваме хора до смърт.
Юмрукът на Вълчето сърце все още трепери във въздуха. Гръдният му кош се издува и свива. Но накрая ръката му бавно се снижава и се отпуска до тялото.
Брит-Мари прочиства гърло. Отделя ръцете си една от друга и изтупва няколко заблудени снежинки от сакото си. Приглажда една гънка. После отново сключва пръсти и се прокашля.
– В тази асоциация на наемателите. В тази асоциация на наемателите не пребиваме хора до смърт. Просто не го правим. Тук не се държим така. Все пак това е нецивилизовано.
Тя остава между Вълчето сърце и Сам, между чудовището и сянката, докато полицейският автомобил не се задава по улицата. Зелените очи изскачат навън с вдигнат пистолет още преди колата да е спряла. Вълчето сърце пада на колене в снега. Вдига ръце към небето и затваря очи.
Елса отваря вратата и се хвърля навън. Полицаите крещят на Вълчето сърце. Опитват да спрат Елса, но със същия успех биха могли да опитат да задържат вода в шепите си. Тя се изплъзва между пръстите им. По някаква причина, която дълги години няма да може да разбере, Елса се сеща за нещо, което мама каза на Джордж един път, когато си мислеше, че Елса спи. Каза му, че именно такова е чувството да си майка на дъщеря, която е на път да порасне. Като да опитваш да задържиш вода в шепите си.
Воршът лежи неподвижно на земята, по средата между входната врата и Ауди. Снегът е червен. Воршът е опитал да се добере до нея. Пълзял е към входа, докато накрая е припаднал. Елса сваля светкавично якето си, както и шала на Грифиндор. Разгръща ги върху тялото на животното, свива се до него в снега и го прегръща силно, силно, силно. Усеща, че дъхът му мирише на фъстъчена торта. Шепне в ухото му „не се страхувай, не се страхувай“ отново и отново. „Не се страхувай, не се страхувай, Вълчето сърце победи дракона, а приказките не свършват преди драконът да бъде победен.“
Щом усеща меките ръце на татко да я вдигат от земята, Елса извиква толкова високо, че воршът да я чуе дори да е преполовил пътя до Страната-на-Почти-Будните:
– НЕ МОЖЕШ ДА УМРЕШ! ЧУВАШ ЛИ!? НЕ МОЖЕШ ДА УМРЕШ, ЗАЩОТО ВСИЧКИ КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ ИМАТ ЩАСТЛИВ КРАЙ!
32
Сладолед
Трудно е да се размишлява над смъртта. Трудно е да оставиш някого, когото обичаш, да си отиде.
Баба и Елса често гледаха вечерните новини заедно. От време на време това подтикваше Елса да пита баба защо възрастните постоянно правят толкова много идиотщини. Баба отвръщаше, че това е така, защото възрастните като цяло са хора, а хората като цяло са гадняри. Елса възразяваше, че логиката ѝ е непоследователна, защото покрай всички идиотщини, възрастните всъщност са отговорни и за множество хубави неща. Като космическите полети, ООН, ваксините и ножовете за сирене например. Тогава баба казваше, че цаката на живота е в това, че почти никой човек не е изцяло гадняр, но и почти никой не е изцяло негадняр. Трудното е единствено да се опитваш да се придържаш възможно най-много към „негаднярската“ част.
Веднъж след като гледаха новините заедно, Елса попита защо толкова много негадняри умират по света, и защо толкова много гадняри не умират. И защо въобще трябва някой да умира, гадняр или не. Баба опита да разсее Елса със сладолед и да смени темата, защото баба предпочиташе сладоледа пред смъртта. Но тъй като Елса може да бъде адски упорито хлапе, баба накрая се предаде и призна, че според нея може би всяко нещо все някога трябва да си отиде, за да отстъпи мястото си на нещо друго.