– Както когато се возим в автобуса и се качат стари хора? – каза Елса.
Тогава баба я попита дали ако отговори „да“, Елса ще се съгласи да сменят темата и да хапнат още сладолед. Елса отговори, че е склонна на такъв вариант. Затова баба каза: „Даааа, абсолютно същото е!“.
И после двете ядоха сладолед.
Трудно е да се размишлява над смъртта. Трудно е да оставиш някого, когото обичаш, да си отиде. Но в най-старите приказки от Миамас се казва, че един ворш може да умре само от разбито сърце. Само тогава воршовете не са безсмъртни, така че човек може да ги убие единствено когато скърбят. Казва се, че именно затова са можели да бъдат убити, когато ги прокудили от Страната-на-Почти-Будните, след като един от тях ухапал принцесата: защото били прокудени от тези, които защитавали и обичали. „И затова могли да бъдат убити в последната битка от Войната-Без-Край“, разказваше баба, тъй като в тази битка загинали стотици воршове. „Защото войната разбива сърцата на всички живи същества.“
Елса мисли за това, докато седи в чакалнята на ветеринарната клиника. Човек има доста време за размисъл, когато седи в чакалня на ветеринарна клиника. Вътре мирише на храна за птици. Брит-Мари седи до нея с ръце, сключени в скута, и гледа какадуто, което стои в клетка в другия край на стаята. Като че ли не е очарована от него. Елса не е напълно запозната с точните изрази на емоции при какадутата, но преценява спонтанно, че чувството е споделено.
– Не е нужно да чакаш с мен – казва ѝ Елса с подуто от мъка и гняв гърло.
Брит-Мари бърше невидими снежинки от сакото си и отговаря, без да отделя очи от какадуто.
– Няма проблеми, Елса. О, не, няма никакви проблеми.
Елса разбира, че не го казва недружелюбно. Полицаите още разпитват татко и Алф за станалото. Тъй като приключиха най-напред с Брит-Мари, тя предложи да остане с Елса и двете да изчакат ветеринарите да излязат и да съобщят какво е състоянието на ворша. Така че Елса разбира, че не го казва недружелюбно. Просто на Брит-Мари ѝ е много трудно да каже каквото и да е, без да то да прозвучи така.
– Знаеш ли, че хората може би няма да спорят толкова често с теб, ако опитваш да се изразяваш малко по-дружелюбно? Дружелюбието всъщност е избор! – казва Елса и се опитва самата тя да не звучи недружелюбно, но не ѝ се получава много добре.
Избърсва очи с вътрешната страна на китката си. Опитва да не мисли за ворша и за смъртта. Това не помага. Брит-Мари свива устни и сключва ръце в скута си.
– Аха, аха, да, разбирам, че така мислиш. Всички жени в твоето семейство мислите така за мен. Така правите, да.
Елса въздъхва.
– Нямах това предвид.
– Не, не, разбира се, винаги е така. Никога нямате това предвид, разбира се – казва Брит-Мари.
Елса увива ръцете си в шала на Грифиндор. Диша дълбоко.
– Беше много смело да застанеш между Вълчето сърце и Сам – признава тя тихо.
Брит-Мари забърсва малко невидима храна за птици или може би невидими трохи от масата пред себе си и ги събира в дланта си. Остава така, свила шепа около тях, сякаш търси невидимо кошче, в което да ги изхвърли.
– В тази асоциация на наемателите не пребиваме хора до смърт, все пак не сме варвари – казва тя тихо и бързо, така че Елса да не чуе, че гласът ѝ трепери от емоции.
Двете седят мълчаливо. Както правят хората, когато сключат примирие за втори път в рамките на два дни, но не искат да го кажат на глас на другия човек.
Брит-Мари набухва една възглавница в края на дивана.
– Не мразех баба ти – казва тя, без да поглежда Елса.
– Тя също не те мразеше – отговаря Елса, също без да я поглежда.
Брит-Мари отново сключва ръце и почти затваря очи.
– И всъщност никога не съм искала да купуваме правата на обитаване на апартаментите. Кент го иска, а аз искам Кент да е щастлив, но той иска да продаде апартамента, да спечели пари и да се изнесе. Аз не искам да се изнасям.
– Защо не? – пита Елса.
– Това е домът ми – отговаря Брит-Мари.
Трудно е да не я обичаш заради тези думи, когато си почти на осем.
– Защо с баба вечно се карахте? – пита Елса, въпреки че знае отговора.
– Тя смяташе, че съм... мрънкаща вещица – отговаря Брит-Мари, пропускайки истинската причина.
– А защо си мрънкаща вещица? – пита Елса, мислейки си за принцесата, вещицата и съкровището от приказката.
– Защото все пак трябва да те е грижа за нещо, Елса. Всъщност така трябва! А веднага щом някой се загрижеше за нещо на този свят, баба ти казваше, че това е „мрънкане“. Но ако не те е грижа за нищо, всъщност не живееш. Просто съществуваш... – отговаря Брит-Мари донякъде мрънкайки, но всъщност почти без да бъде вещица.