Кент го игнорира и вместо това разперва развълнувано ръце към Ленарт и Мод и се засмива.
– Ще започваме ли събранието, а? Не виждам тук да се правят деца!5
После се обръща бързо към мама, сочи корема ѝ и се ухилва:
– Поне не още деца!
И понеже мама не се засмива на мига, той пак сочи корема ѝ и повтаря „Поне не о-щ-е деца!“, този път малко по-високо. Сякаш в това е проблемът.
Мод сервира сладки. Мама сервира кафе. Кент отпива една глътка, подскача и изстенва:
– Ой! Доста е силно!
Алф изпива цялата чаша наведнъж и казва:
– Екстра е!
Брит-Мари отпива малка, малка глътка, поставя чашата на дланта си, усмихва се добронамерено и вметва:
– Струва ми се, че е малко силничко, така ми се струва.
После хвърля плахо поглед към мама и добавя:
– А ти пиеш кафе, Ӕлрика, въпреки че си бременна.
Но Брит-Мари веднага се извинява, преди мама да успее да отговори.
– Не че в това има нещо лошо, разбира се. Разбира се, че не!
После Кент обявява събранието за открито и всички започват да се карат за същото, за което са се карали миналия път.
Тъкмо тогава Елса се измъква, без никой да забележи.
Стаята за събрания се намира на партера, точно до стълбите, които водят към мазето, гаража и пералното. Елса чува Джордж да се движи там долу. Тя се изкачва безшумно до първия етаж. Поглежда към апартамента на Чудовището, но се успокоява с това, че навън е светло. Чудовището никога не излиза по светло. Така че Елса премества поглед към съседния апартамент, на чиято пощенска кутия няма име. Там живее Приятеля. Елса спира на два метра от апартамента, затаила дъх, защото я е страх, че ако се приближи повече, той ще разбие вратата, ще прескочи отломките и ще опита да захапе гърлото ѝ. Единствено баба нарича Приятеля „Приятеля“. Всички останали го наричат „бойното куче“. Особено Брит-Мари.
Елса не знае колко е бойно наистина, но във всеки случай, никога не е виждала по-голямо куче през живота си. Щом го чуеш да лае през дървената врата, имаш чувството, че някой те е уцелил с медицинска топка в корема.
Виждала го е само веднъж, в апартамента на баба, няколко дни преди баба да се разболее. Едва ли би я обзел по-дълбок ужас дори ако се бе изправила очи в очи срещу някоя сянка от Страната-на-Почти-Будните.
Беше събота и баба и Елса щяха да ходят на изложение на динозаври. Същата сутрин мама беше сложила шала на Грифиндор за пране, без да пита, и после принуди Елса да носи друг шал. Зелен. Като зеленото на Слидерин6. Понякога на тази жена ѝ липсва всякаква съпричастност, мисли си Елса и все още се ядосва, когато се сети за тази случка.
Приятеля лежеше на леглото на баба като сфинкс пред пирамида. Елса стоеше като парализирана в хола и просто се взираше в гигантската черна глава и в онези очи, толкова тъмни, че беше трудно да се каже дали наистина са очи, или са две бездни в черепа на звяра. Това беше най-голямото каквото и да е, което Елса някога бе виждала. А баба просто излезе от кухнята и започна да си облича палтото, сякаш беше съвършено нормално най-голямото каквото и да е да лежи на леглото ѝ.
– Кой е... това там? – прошепна Елса.
Баба си сви цигара и отговори небрежно:
– Това е Приятеля. Няма да ти направи нищо, ако ти не му направиш нещо.
Лесно ѝ е да го каже, помисли си Елса ядосано. Тя откъде да знае какво би могло да провокира такъв звяр. Веднъж в училище едно от момичетата, които я мразят, я удари само защото смяташе, че Елса има „грозен шал“. Това беше единственото, с което Елса я бе предизвикала, но момичето все пак я удари.
А в момента обичайният ѝ шал беше за пране и около врата ѝ имаше съвсем друг шал, избран от мама, а баба ѝ казваше, че звярът няма да ѝ направи нищо, ако тя не му направи нещо. Но Елса нямаше ни най-малка представа какви шалове харесва звярът и какви не, така че как може да дадеш на някого такава информация и да очакваш той да си изгради работеща стратегия за оцеляване? А?
Затова накрая Елса каза задъхано:
– Това не е моят шал! На мама е! Тя няма вкус!
След което отстъпи към вратата. Приятеля просто се взираше в нея. Или поне на Елса ѝ се струваше така, стига това изобщо да бяха очи, а не бездни. После звярът си показа зъбите, Елса бе почти сигурна, че го направи. Но баба само поклати глава, измърмори нещо за „младежта“ и погледна към Приятеля, търсейки разбиране. После намери ключовете за Рено и двете тръгнаха към динозавърското изложение. Елса си спомня, че Баба остави входната врата широко отворена. А когато седнаха в Рено и Елса попита какво прави Приятеля в апартамента на баба, тя отвърна:
– Просто дойде на гости.
А щом Елса я попита защо Приятеля лае толкова често иззад дървената врата, баба отвърна весело: