– Не можеш да умреш. Не можеш да умреш, защото сега съм тук. А ти си ми приятел. Никой истински приятел няма да вземе и да умре просто ей така, разбираш ли, а? Приятелите не изоставят приятелите си, като умират – шепне Елса, опитвайки да убеди по-скоро себе си, отколкото ворша.
Воршът като че знае това. Опитва да изсуши сълзите ѝ с топлия си дъх. Елса ляга до него, свита на масата, както лежа в болничното легло онази нощ, когато баба не се върна от Миамас.
Лежи там завинаги, заровила шала на Гринфиндор в козината на ворша.
До Елса достига гласът на жената полицай. Вдишванията на ворша се чуват по-нарядко, а туптенето от другата страна на дебелата черна козина става все по-бавно. Зелените очи гледат момичето и животното от вратата. Елса се обръща към жената. Зелените очи излъчват съчувствие, както правят очите на хората, които не обичат да говорят за смъртта.
– Трябва да отведем твоя приятел в полицейското управление, Елса – казва тя вместо това.
Елса знае, че говори за Вълчето сърце.
– Не може да го вкарате в затвора! Беше самозащита! – изревава Елса толкова силно, че тежките капки тъга, които са се събрали по устните ѝ, се изстрелват като тайфун през стаята.
Жената поклаща глава.
– Не, Елса. Не беше така. Той не защитаваше себе си.
После тя се отдръпва от вратата. Поглежда с престорена разсеяност към часовника си, сякаш току-що се е сетила, че има някакъв страшно важен ангажимент, на съвсем друго място, и какво безумие би било, ако някой, когото ѝ е изрично заповядано да отведе в управлението, тъкмо сега останеше без надзор, за да може да говори с едно дете, което е на път да загуби ворш. Наистина би било безумие.
След което жената изчезва. А на вратата се появява Вълчето сърце. Елса скача от масата и го прегръща, без изобщо да ѝ пука дали той ще трябва да се изкъпе с алкогел, когато се прибере.
– Воршът не може да умре! Кажи му, че не може да умре! – прошепва Елса.
Вълчето сърце диша бавно. Разперва ръце несигурно, все едно някой е разлял нещо корозивно върху пуловера му. Елса осъзнава, че якето му все още е при нея в апартамента на мама и Джордж.
– Ще ти върна якето, мама го изпра много старателно и го прибра в найлонов калъф, преди да го окачи в гардероба – прошепва тя извинително, без да спира да го прегръща.
Той изглежда сякаш наистина би оценил, ако тя престане. На Елса не ѝ дреме.
– Но повече не трябва да се биеш! – нарежда му тя, заровила лице в пуловера му.
После вдига глава и избърсва очи с китката си.
– Не казвам, че човек никога не трябва да се бие, защото още не съм решила окончателно каква е позицията ми по въпроса. В смисъл, от морална гледна точка. Но човек не трябва да се бие, ако го бива в това толкова много, колкото теб! – казва тя, хлипайки.
Тогава Вълчето сърце прави нещо много странно. Прегръща я.
– Воршът. Много стар. Много стар ворш, Елса – изръмжава той на тайния език.
– Не издържам всички около мен постоянно да умират! – плаче Елса.
Вълчето сърце я прегръща с две ръце. После стиска внимателно показалците ѝ. Разтреперва се сякаш държи нажежено желязо, но не пуска, както не пуска човек, когато осъзнава, че в живота има по-важни неща от това да се страхува от детски бактерии.
– Много стар ворш. Много изморен, Елса.
А щом Елса започва да клати истерично глава и му се разкрещява, че повече никой не може да умре и да я остави, той пуска едната ѝ ръка, бърка в джоба си, вади оттам някакъв много смачкан лист и ѝ го дава. На листа има рисунка. Личи си, че баба я е рисувала, защото тя рисува горе-долу толкова добре, колкото пише.
– Това е карта – казва Елса задъхано, както прави човек, когато са му свършили сълзите, но не му е свършил плачът.
Вълчето сърце търка внимателно ръцете си една в друга. Елса прокарва пръсти по мастилото.
– Пише, че е карта на „Седмото кралство“ – казва тя високо, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на него.
После отново ляга на масата до ворша. Толкова плътно, че козината му я боде през пуловера. Усеща топлия дъх, който излиза от студения му нос. Воршът спи. Или поне тя така се надява. Целува го по носа и по мустаците му полепват сълзи.
Вълчето сърце се прокашля меко.
– Беше в писмото. Писмото на баба – казва той на тайния език и посочва картата.
Поглежда Елса. Тя гледа към него на замъглени пресекулки. Той отново сочи към картата.
– „Мипардонус“. Седмото кралство. Баба ти и аз... щяхме да го построим.
Елса изучава подробно картата, която танцува леко на все по-слабите издихания на ворша. Картата всъщност е на цялата Страна-на-Почти-Будните, само че пропорциите са напълно сгрешени, защото тая работа с мащаба никога не е била от силните страни на баба.