Алф и Елса не говорят много в Такси, разбира се, защото понякога хората не говорят много, ако нямат какво толкова да кажат. И щом накрая Елса казва, че трябва да свърши нещо у дома на път за болницата, Алф не пита какво. Просто кара. Бива го в тези неща.
– Можеш ли да правиш снежни ангели? – пита Елса, когато Такси спира пред блока.
– На шейсет и четири години съм, по дяволите – изръмжава Алф.
– Това не е отговор – казва Елса.
Тогава Алф изгася двигателя на Такси, слиза и изсъсква:
– На шейсет и четири съм. И не съм се родил на толкова, по дяволите! Естествено, че мога да правя снежни ангели, мамка му!
И те правят снежни ангели. Деветдесет и девет. И после не говорят много за това. Защото има приятели, които могат да бъдат приятели и без да говорят кой знае колко.
Жената с дънките ги вижда от балкона си. Смее се. Започва да задобрява в това.
Когато пристигат, татко ги чака на входа на болницата. Минават покрай един лекар и за момент на Елса ѝ се струва, че го познава. После вижда Джордж, притичва през цялото помещение и се хвърля в прегръдките му. Той носи шорти и клин, а в ръка държи чаша леденостудена вода за мама.
– Благодаря, че си тичал! – казва Елса, обвила ръце около него.
Джордж я поглежда изумено.
– Много съм добър в тичането – казва той предпазливо.
Елса кима.
– Знам. Това е, защото си различен.
После тръгва с татко, за да видят мама. А Джордж остава там с чашата в ръка толкова дълго, че водата вътре се стопля.
Татко поглежда Елса и си личи, че ревнува, но се опитва да не го покаже. В това също го бива.
Пред стаята на мама стои медицинска сестра и първоначално не иска да пусне Елса вътре, защото раждането явно е протекло с усложнения. Така се изразява медицинската сестра. Звучи много решително и произнася буквата „у“ в „усложнения“ много отчетливо. Елса кима. Татко също.
– Възможно ли е отскоро да работиш тук? – пита татко плахо.
– Това какво общо има? – пита сестрата, издухвайки думите през носа си, сякаш в момента върлува грип.
– А, нищо общо – казва татко плахо, въпреки че има всичко общо.
– Днес няма да има посещения! – заявява сестрата непоколебимо, обръща се и влиза в стаята на мама.
Татко и Елса остават търпеливо отвън и кимат, понеже имат чувството, че въпреки всичко проблемът ще се реши. Защото макар мама да си е мама, тя все пак е дъщеря на баба, нали. А татко и Елса си спомнят за случката с мъжа със сребристата кола точно преди Елса да се роди. Не е добра идея да провокираш мама, когато тя ражда.
Минават може би трийсет-четирийсет секунди, преди крясъците да отекнат из коридора с такава сила, че картините по стените се разклащат така, сякаш смятат да се откачат и да скочат на земята.
– ДОВЕДИ ДЪЩЕРЯ МИ ТУК, ПРЕДИ ДА СЪМ ТЕ УДУШИЛА СЪС СТЕТОСКОПА И ДА СЪМ СРИНАЛА БОЛНИЦАТА СЪС ЗЕМЯТА, ЧУВАШ ЛИ КАКВО ТИ ГОВОРЯ?
Но въпреки това трийсет-четирийсет секунди са значително по-дълго време, отколкото Елса и татко си мислеха, че ще отнеме. След това обаче минават само три или четири, преди мама да изкрещи в добавка:
– ХИЧ НЕ МИ ПУКА! ЩЕ НАМЕРЯ СТЕТОСКОП ВСЕ НЯКЪДЕ В СКАПАНАТА БОЛНИЦА И ЩЕ ТЕ УДУША С НЕГО!
Сестрата излиза обратно в коридора. Вече не изглежда толкова уверена. Лекарят, който се бе сторил познат на Елса, се появява зад нея и казва приятелски, че „този път могат да направят изключение“. Усмихва се на Елса. Тя си поема решително дъх и влиза в стаята.
Мама цялата е омотана в кабели. Елса я прегръща толкова силно, колкото е възможно, без да рискува да размести някой от тях. Притеснява се, че може да има захранващ кабел и мама да изгасне като лампа, ако той се откачи. Тя, от своя страна, не спира да я гали по косата.
– Много, много, много съжалявам за твоя приятел ворша – казва тя.
Елса седи мълчаливо на ръба на леглото толкова дълго, че бузите ѝ изсъхват, а тя успява да се замисли за съвсем нов начин за измерване на времето. Това със завинагитата и приказните вечности започва да става малко объркано, честно казано. Елса си мисли, че може би трябва да използва нещо не толкова сложно. Като мигвания. Или размахвания на крилете на колибри. Някой все трябва да е размишлявал по въпроса. Ще потърси в Уикипедия, когато се прибере.
Поглежда мама. Тя изглежда щастлива. Елса я потупва по ръката. Мама стиска дланта ѝ.
– Знам, че не съм перфектна майка, миличка.
Елса допира челото си до нейното.
– Не е нужно всичко да е перфектно, мамо.
Лицата им са толкова близо, че сълзите на мама се стичат по носа на Елса.