– Като в „Х-Мен“ – кима Елса.
– Предполагам, че досега си се сетила къде е скрито следващото писмо? – усмихва се мама.
– По-правилно е „вече си се сетила“ – казва Елса, защото не може да се сдържи.
Но да, знае къде е писмото. Естествено, че знае. Знаела е през цялото време. Това не е от онези приказки, чието основно качество е, че са толкова мега непредвидими. А Елса все пак не е идиот.
Мама отново се засмива. И то така, че сестрата с ясното произношение на „у“ влиза в стаята с тежка крачка и казва, че мама вече трябва да спре да се хили, иначе ще има проблем с кабелите. Както стана ясно, тя е нова тук.
Елса се изправя. Мама хваща ръката ѝ и я целува.
– Решихме как ще се казва Половинката. Няма да е Елвир. Друго име ще е. С Джордж го решихме веднага щом видяхме бебето. Мисля, че ще ти хареса.
Права е. На Елса ѝ харесва. Харесва ѝ много.
Няколко минути по-късно стои в малка стаичка и гледа към него през стъклото. Той лежи в малка пластмасова кутия. Или пък много голяма кутия за храна. Не е лесно да се определи. Той също е омотан с кабели. Устните му са сини, а лицето му изглежда все едно постоянно тича срещу адски силен насрещен вятър, но сестрите казват на Елса, че няма страшно. Но думите им не успокояват Елса, защото това е най-лесният начин да разбере, че има страшно.
Тя свива шепи до стъклото и зашепва в тях, така че да се чува и от другата страна.
– Не се бой, Половинке. Вече си имаш сестра. Всичко ще се оправи. Всичко ще е наред.
После превключва на тайния език.
– Ще опитам да не ти завиждам. Дълго време ревнувах, но имам един приятел на име Алф и той е скаран с брат си от кажи-речи сто години. Не искам двамата с теб да бъдем скарани сто години. Затова смятам, че трябва да се постараем да се харесваме един друг още от началото, разбираш ли?
Половинката, изглежда, разбира. Елса допира чело до стъклото.
– Ти също имаш баба. Тя е супергерой. Ще ти разкажа всичко за нея, когато се приберем у дома. За съжаление, дадох мляръжието на едно момче със синдром, но на теб ще ти направя ново. И ще те взема с мен в Страната-на-Почти-Будните, и ще ядем сънища, и ще танцуваме, и ще се смеем, и ще плачем, и ще прощаваме, и ще бъде смели, ще летим на гърбовете на облачните животни, а баба ще седи на пейка в Миамас, ще пуши и ще ни чака. А един ден дядо също ще се появи. Ще го чуем още отдалече, защото той се смее с цялото си тяло. Смее се толкова много, че ми се струва, че ще трябва да построим осмо кралство само за него. Ще питам Вълчето сърце как е „смея се“ на езика на майка му. Воршът също е там, в Страната-на-Почти-Будните. Воршът ще ти хареса. Човек не може да има по-добър приятел от един ворш!
Половинката я гледа откъм пластмасовата кутия. Елса забърсва стъклото с шала на Грифиндор.
– А ти имаш хубаво име. Най-хубавото. Ще ти разкажа всичко за момчето, на което си кръстен. Ще го харесаш.
Тя остава пред стъклото чак докато осъзнава, че тая работа с колибрито чисто и просто беше лоша идея, въпреки всичко. Решава още известно време да се придържа към вечностите. За по-просто. И може би защото това ѝ напомня за баба. По този начин тя сякаш още е тук.
Преди да тръгне, Елса пак свива шепи и прошепва на тайния език:
– Да си ми брат, ще бъде най-голямото приключение, Хари. Най, ама най-голямото приключение!
Обещанието на баба се сбъдва. Всичко е по-добре. Всичко е наред.
Когато се връща в стаята, онзи лекар, който се стори познат на Елса, стои до леглото на мама. Изчаква я неподвижно, сякаш знае, че ще ѝ трябва малко време да се сети откъде го познава. И когато най-накрая ѝ просветва, той се усмихва, сякаш това е бил единственият възможен вариант.
– Ти си счетоводителят – възкликва Елса подозрително и добавя: – И свещеникът. От църквата. Видях те на погребението на баба, облечен като свещеник!
– Аз съм много неща – отговаря лекарят спокойно.
На лицето му е изписано онова изражение, което никой никога нямаше в близост до баба.
– И лекар? – пита Елса.
– Лекар най-вече – отвръща лекарят, подава ръка и се представя: – Марсел. Бях добър приятел на баба ти.
– Елса – казва Елса.
– Така и предположих – усмихва се Марсел.
– Ти беше адвокатът на баба – казва Елса, както се случва, когато си спомняш подробности от телефонни разговори в началото на приказки, да кажем, в края на втора глава.
– Аз съм много неща – повтаря Марсел и ѝ дава лист хартия.
Текстът е принтиран от компютър и няма правописни грешки, така че явно го е писал Марсел, а не баба. Но най-долу стои подписът на баба. Марсел сключва ръце пред себе си, не много по-различно от начина, по който го прави Брит-Мари.