– Баба ти притежаваше блока, в който живеете. Може би си се досетила.
Елса кима. Защото това дете все пак не е идиот, все пак не е. Марсел посочва листа.
– Каза, че го е спечелила на партия покер, но не знам така ли е със сигурност.
Елса прочита листа. Свива устни.
– И какво? Сега е мой? Целият блок?
– Майка ти ще отговаря за имота, докато станеш на осемнайсет. Но баба ти се е погрижила да можеш да правиш с блока каквото поискаш. Ако искаш да продадеш правото на обитаване на апартаментите, можеш да го направиш. Ако не искаш, няма нужда да правиш нищо.
На лицето на Елса, малко под линията на косата, се появява малка резка, което е всичко, което може да постигне едно осемгодишно дете, когато опита да сбърчи чело.
– Тогава защо каза на всички, че ако има единодушие, ще получат правата?
Марсел разперва леко длани.
– Ако ти не си съгласна, технически погледнато няма единодушие. Баба ти беше убедена, че ще се съобразиш с желанието на съседите, ако всички искат едно и също, но също така беше убедена, че не би направила с блока нещо, което би наранило някого, който живее там. Затова беше нужно да се погрижи да опознаеш всичките си съседи, преди да видиш завещанието.
Той слага ръка на рамото ѝ.
– Това е голяма отговорност, но баба ти ми забрани да я възложа на друг. Каза, че си „по-умна от всички онези идиоти, взети заедно“. И все повтаряше, че едно кралство се състои от хората, които живеят в него. Каза, че ти ще разбереш.
Пръстите на Елса галят подписа на баба в долния край на листа.
– Разбирам.
– Можем да разгледаме подробностите заедно, договорът е много сложен – казва Марсел услужливо.
Елса отмята косата от лицето си.
– Баба не беше точно неусложнен човек.
Марсел измучава. Така трябва да го наречем. Мучене. Твърде гръмогласно е, за да бъде просто смях. На Елса много ѝ харесва. Просто невъзможно е да не ѝ хареса.
– Ти и баба имахте ли вземане-даване? – пита тя прямо.
– ЕЛСА! – прекъсва я мама толкова ужасено, че кабелите за малко да се откачат.
Елса вдига оскърбено ръце.
– Уф! Не мога ли да ПОПИТАМ?
Обръща се подканващо към Марсел.
– Имахте или не?
Марсел сключва ръце. Кима тъжно, но щастливо. Както когато изядеш много голям сладолед и осъзнаеш, че е свършил.
– Тя беше голямата ми любов, Елса. Беше голямата любов на много мъже. И на много жени, в интерес на истината.
– А ти беше ли нейната любов? – пита Елса.
Марсел не я поглежда ядосано. Нито горчиво. Просто със завист. След което казва:
– Не. Това беше ти. Винаги си била ти, мила Елса.
Погалва я нежно по бузата, както прави човек, когато види жената, която е обичал, в очите на внучката ѝ. После си тръгва.
Елса, мама и писмото делят тишината на секунди, вечности и размахвания на криле. После мама докосва ръката на Елса и опитва да зададе въпроса така, че да звучи все едно съвсем не е адски важен, а просто нещо, което ѝ е хрумнало спонтанно:
– А какво си наследила от мен?
Елса мълчи. Мама изглежда нещастна.
– Аз просто, ами, нали знаеш. Каза, че си наследила разни неща от баба си и от татко си и си помислих, че, нали знаеш...
Тя млъква. Засрамва се, както правят майките, когато осъзнаят, че е отминал онзи момент от живота им, след който започват да искат повече неща от дъщерите си, отколкото дъщерите им да искат от тях. А Елса слага ръце на бузите ѝ и казва меко:
– Всичко останало, мамо. От теб просто съм наследила всичко останало.
Татко кара Елса към къщи. Изключил е уредбата, за да не се налага Елса да слуша музиката му. След като пристигат, татко не си тръгва, ами остава в апартамента на баба за през нощта. Двамата спят в гардероба. Вътре мирише на стърготини и има точно толкова място, колкото е нужно, за да може татко да се протегне и да докосне едната стена с пръстите на краката си, а другата с пръстите на ръцете си. Гардероба го бива в тези неща.
Щом татко заспива, Елса се измъква навън и тръгва надолу по стълбите. Застава пред детската количка, която все още стои заключена в преддверието. Поглежда към кръстословицата на стената. Онази, която някой е попълнил с молив. Във всяка дума има по една буква, която на свой ред се преплита с четири по-дълги думи. И във всяка от четирите думи има по една буква, която се намира в квадратче, по-дебело от останалите.
Е. Л. С. А.
Елса поглежда катинара, с който количката е заключена за парапета. Отключва се с комбинация от четири символа, но вместо цифри, на ключалката има букви.
Елса написва името си и отваря катинара. Бутва количката настрани. И ето как намира писмото за Брит-Мари.
Естествено, Елса е знаела това през цялото време. Все пак това хлапе не е идиот.