Надява се, че това ще разсмее баба. Но не се получава. Баба прошепва тъжно:
– Ще бъде грандиозно приключение и удивителна приказка. Но моя е вината, че в края има дракон, мой обични рицарю.
Елса се взира в нея. Баба никога не е казвала така. Казва, че нейна е „заслугата“, че в края на приказките има дракон. Не „вината“. Баба седи свита пред нея и Елса не си спомня някога да я виждала по-дребна и чуплива. Съвсем не като супергерой.
Баба я целува по челото.
– Обещай ми, че няма да ме намразиш, когато разбереш коя съм била. И ми обещай да защитаваш замъка. Да защитаваш приятелите си.
Елса не знае какво има предвид баба, но обещава. Тогава баба я прегръща по-дълго откогато и да е било.
– Остави писмото на човекът, който чака. Той няма да иска да го вземе, но му кажи, че е от мен. Кажи, че баба праща поздрави и се извинява.
После избърсва сълзите от бузите на Елса. А Елса отбелязва, че всъщност се казва „на човека“, не „на човекът“. Двете спорят малко по въпроса, както правят винаги. После играят „Монополи“, ядат канелени кифли и обсъждат кой би спечелил в двубой между Хари Потър и Спайдърмен. Според Елса това е страшно нелеп спор, разбира се. Но баба обича да се дърли за такива неща, защото е твърде незряла, за да схване, че Хари Потър би смачкал Спайдърмен.
В смисъл, Елса обича Спайдърмен, не е в това проблемът. Просто в двубой срещу Хари Потър? Хайде де. Хари Потър би го смазал.
Баба вади още канелени кифли от голяма хартиена торба, скрита под друга възглавница. Не че се налага да крие кифлите от майката на Елса така, както се налага да крие бирата, просто обича да ги съхранява заедно, защото обича да ги яде заедно. Бира с канелени кифли е любимото ястие на баба. Елса разпознава надписа върху торбите. Баба яде канелени кифли от една-единствена пекарна. Казва, че никой друг си няма представа как се правят истински миреваски кифли.
Най-добрите канелени кифли се правят именно в Миревас и това е националното ястие в Страната-на-Почти-Будните. Много е лошо, че човек може да яде националното ястие само на националния ден. Но е много хубаво, че в Страната-на-Почти-Будните всеки ден е национален ден. Както обича да се изразява баба, „накрая всичко тръгва по вода, казала вещицата, която се изсрала в мивката“. Елса вътрешно се надява това да не означава, че баба смята да ползва мивката като тоалетна.
– Наистина ли ще се оправиш? – пита Елса предпазливо, както само едно почти осемгодишно дете може да зададе въпрос, на който не иска да знае отговора.
– Естествено, че ще се оправя! – отговаря баба категорично, макар вероятно да вижда, че Елса не вярва на лъжата.
– Обещай – настоява Елса.
Баба се навежда напред и прошепва в ухото ѝ на тайния език:
– Обещавам, любими, любими рицарю. Обещавам, че всичко ще се оправи. Обещавам, че всичко ще е наред.
Баба винаги така казва. Че всичко ще се оправи. Че всичко ще е наред.
– И продължавам да смятам, че Спайдърмен ще натупа онзи тип Хари – добавя тя, провокирайки Елса напълно съзнателно.
– О, я СТИГА, мъпет такъв!!! – крясва Елса, макар да знае, че баба се надява точно на такава реакция.
И баба се засмива. Накрая Елса също се засмива. Въпреки че според нея все някъде трябва да се постави граница и е разумно да се постави именно когато човек твърди, че някой може да натупа Хари Потър. Така смята Елса. Но въпреки това двете ядат още канелени кифли. И играят още „Монополи“. А в такива ситуации е малко по-трудно да си сърдит.
Слънцето залязва. Всичко притихва. А Елса лежи плътно до баба на тясното болнично легло. Те почти затварят очи и облачните животни идват и ги отнасят към Миамас.
А в един жилищен блок в другия край на града всички се събуждат изплашени, защото кучето на първия етаж, което смятат за бойно, изведнъж започва да вие. Надава по-силен и по-сърцераздирателен вой, отколкото някой от тях някога е чувал да се надига от пастта на някое животно.
Сякаш пее с мъката и болката на десет хиляди приказни вечности. Вие с часове. Чак до разсъмване.
А когато утрото надниква през прозореца на болничната стая, Елса се буди в прегръдките на баба. Само че баба е останала в Миамас.
5
Лилии
Да имаш баба, е да имаш армия.
Внуците имат върховната привилегия да знаят, че има някой на тяхна страна, винаги, независимо от всичко. Дори когато грешат. Всъщност особено тогава.
Една баба е едновременно меч и щит, а това е специален вид любов, която отворковците не разбират. Когато в училище казват, че Елса е различна, сякаш това е нещо лошо, когато се прибира вкъщи с насинени очи, а директорът казва, че тя „трябва да се приспособи“ и че „предизвиква реакцията на другите деца“, тогава баба е до нея. Не я оставя да се извини. Не я оставя да поеме вината.