Баба никога не казва, че Елса „не трябва да им обръща внимание, защото тогава няма да им е толкова забавно да я дразнят“, или че „просто трябва да им обърне гръб и да отмине“. Баба знае, че това не е така. Баба разбира. Баба е човек, когото би искал да вземеш на война.
Баба винаги е от Отбор Елса.
И всяка вечер разказва приказка от Миамас. Колкото по-самотна е Елса в истинския свят, толкова по-голяма е армията ѝ в Страната-на-Почти-Будните. Колкото по-тежко я налагат с кърпи през деня, толкова по-удивителни са приключенията, на които се отправя вечерта. И в Миамас никой не казва, че Елса трябва да се приспособява. Ето защо не остана особено впечатлена тогава, когато татко я заведе в онзи хотел в Испания и обясни, че там всичко било „ол инклузив“. Защото когато имаш баба, целият живот е ол инклузив.
Учителите в училище казват, че Елса има „проблеми с концентрацията“. Но това не е вярно. Тя може да изрецитира всички книги за Хари Потър кажи-речи наизуст. Може да изброи суперсилите на всички мутанти от „Х-Мен“ и знае много добре кои от тях Спайдърмен би могъл да победи в двубой и кои не. И може да нарисува съвсем сносно копие на картата от началото на „Властелинът на пръстените“ със затворени очи. Е, стига, разбира се, баба да не дърпа листа и да не се оплаква, че това е ааадски скучно и че иска да излязат с Рено и да „правят нещо“. Баба много-много не я свърта на едно място. Показала е на Елса всички кътчета на Миамас и на останалите пет кралства в Страната-на-Почти-Будните. Дори руините на кралство Мибаталос, което било опустошено от сенките в края на Войната-Без-Край. Елса е стояла с баба на скалите до брега, където са се пожертвали деветдесет и девет снежни ангела, и е гледала към морето, през което някой ден ще се завърнат сенките. Елса знае всичко за сенките, защото баба казва, че човек трябва да познава враговете си по-добре от самия себе си.
Първоначално сенките били дракони, но вътре в тях се таяли зло и мрак, които били толкова силни, че драконите се превърнали в нещо друго. Нещо много по-опасно. Те мразят хората и техните приказки. Мразели са ги толкова дълго и силно, че накрая мракът в тях обгърнал целите им тела и очертанията им вече не можели да се различат. Затова е толкова трудно да бъдат победени, защото могат да се слеят със стените и със земята и да избягат. Сенките са жестоки и кръвожадни, а ако те ухапят, не умираш, ами те сполетява много по-лоша съдба: загубваш въображението си. То изтича от раната и те оставя сив и празен. Започваш да линееш, година подир година, докато накрая тялото ти стане просто черупка. Докато забравиш всички приказки.
А без приказки Страната-на-Почти-Будните я очаква лишена от въображение смърт. Това е най-отвратителният вид смърт.
Но Вълчето сърце победил сенките във Войната-Без-Край. Дошъл от горите, когато приказките имали най-голяма нужда от него. Един ден обаче сенките ще се върнат и може би затова баба ѝ разказва всички тези истории, мисли си Елса. За да я подготви.
Така че учителите грешат. Елса няма проблеми с концентрацията. Просто се концентрира върху правилните неща.
Според баба бавномислещите хора винаги обвиняват бързомислещите в проблеми с концентрацията. „Идиотите не могат да разберат, че не-идиотите могат да приключат с една мисъл и да продължат към следващата преди останалите. Затова идиотите винаги са изплашени и агресивни. Защото най-много ги е страх от умни момичета.“
Така казва баба, когато Елса е имала особено труден откъм концентрация ден в училище. Тогава двете лягат на гигантското легло на баба, под всички черно-бели снимки по тавана, и почти затварят очи, докато хората от снимките не затанцуват. Елса не знае кои са те, баба просто ги нарича „звезди“, защото когато светнат уличните лампи, светлината им осветява снимките през щорите и те засияват като нощното небе. На тях има мъже с военни униформи, други мъже с медицински униформи, както и няколко мъже почти без дрехи. Високи мъже и усмихнати мъже, мъже с мустаци и ниски, четвъртити мъже с шапки, и всички те стоят до баба и изглеждат така, сякаш тя току-що е разказала мръсен виц. Никой от тях не гледа към фотоапарата, защото никой не може да откъсне поглед от нея.
А баба е млада. И красива. Тя е безсмъртна. Стои до пътни табели, които Елса не може да разчете. Стои пред палатки в пустинята насред мъже с пушки в ръцете.
На всички снимки има деца. Някои са с бинтовани глави, други лежат в болнични легла с тръби в телата, а трети имат само една ръка и чукан на мястото на другата. Но има едно момче, което изобщо не изглежда наранено. Изглежда все едно може да пробяга сто километра на бос крак. На възрастта на Елса е, а косата му е толкова гъста и рошава, че човек би могъл да си изгуби ключовете в нея. Има поглед, който сякаш тъкмо е узнал за таен склад, пълен с фойерверки и сладолед. Очите му са големи и кръгли и толкова черни, че бялото около тях изглежда като тебешир по училищна дъска. Елса не знае кой е той, но го нарича „Момчето върколак“, защото на такова ѝ прилича.