– ТИ си идиотска – срязва я Елса.
Баба не отговаря и на тази реплика. Елса сяда на стола до нея и вади плика.
– Можеш да доставиш идиотското писмо и сама – прошепва тя.
Минали са два дни, откакто Приятеля започна да вие. Два дни, откакто Елса за последно беше в Страната-на-Почти-Будните и кралство Миамас. Никой не ѝ казва истината. Всички възрастни се опитват да смекчат случилото се, така че да не звучи страшно, опасно или гадно. Сякаш баба изобщо не е била болна. Сякаш всичко е било злополука. Но Елса знае, че лъжат, защото на баба не ѝ се случват злополуки. Баба се случва на злополуките.
И Елса знае какво е рак. Пише го в Уикипедия.
Тя побутва ковчега, за да предизвика реакция. Защото вътрешно продължава да се надява, че това е един от онези случаи, когато баба просто се занася с нея. Като онзи път, когато облече снежния човек с истински дрехи, така че да изглежда все едно някой е паднал от балкона, а Брит-Мари страшно се ядоса, като разбра, че това е шега, и се обади в полицията. На следващия ден Брит-Мари погледна през прозореца и откри, че баба е направила нов снежен човек, същия като предния. Брит-Мари щеше „да се пукне от яд“, както каза баба, и изхвърча навън с лопата за сняг в ръце. И тогава внезапно снежният човек скочи от земята и изрева: „УАААААААА!!!“.
После баба разказа на Елса, че е лежала няколко часа в снега, чакайки Брит-Мари, и поне две котки са я напикали през това време. „Но си струваше!“, завърши баба въодушевено.
Разбира се, Брит-Мари се обади в полицията, но те казаха, че не е престъпление да изплашиш някого. Брит-Мари съвсем не беше съгласна с тях. Нарече баба „хулиганка“.
На Елса това ѝ липсва.
Този път баба не се изправя. Елса удря ръба на ковчега с юмруци, но баба не отговаря и Елса започва да удря по-силно и по-силно, все едно така ще прогони всичко лошо. Все едно ще поправи всичко счупено. Накрая се плъзга от стола, свива се на колене и прошепва:
– Знаеш ли, че ме лъжат и казват, че си си „отишла“, а? Че сме те „загубили“. Никой не казва „мъртва“.
Елса забива нокти в дланите си, цялото ѝ тяло се тресе.
– Не знам как да отида в Миамас, сега като си мъртва...
Баба не отговаря. Елса допира чело до ковчега. Усеща студеното дърво и топлите сълзи по бузите си. После меките пръсти на мама докосват врата ѝ и Елса се обръща и се хвърля към нея, а мама я отнася. Надалеч.
Когато отваря очи, Елса вижда, че седи в Киа, колата на мама. Мама стои отвън в снега и говори с Джордж по телефона. Елса знае, че мама не иска тя да ги чуе, защото говорят за погребението. Все пак Елса не е глупачка.
Все още държи писмото на баба в ръце. Знае, че не бива да чете чужда поща, но сигурно е прочела това писмо поне сто пъти през последните два дни. Баба, естествено, е знаела, че ще стане така, затова е написала всичко с букви, които Елса не разбира. С буквите от табелите на снимките.
Елса се взира в тях наранена. Баба винаги е казвала, че двете с Елса няма да имат тайни поотделно, а само заедно. Бясна е на баба, задето я е излъгала, защото сега седи пред най-голямата тайна от всички и не може да разбере и грам. А знае, че ако сега се скара с баба, ще поставят личен рекорд, който никога няма да могат да подобрят.
Елса мига. Мастилото изглежда размазано през насълзените ѝ очи. Дори когато буквите са ѝ непознати, пак си личи, че баба пише с правописни грешки, сякаш е нахвърляла текста в бързината, след като мислите ѝ вече са се отправили нанякъде другаде. Не че баба не може да пише правилно, просто мисли толкова бързо, че буквите не успяват да ѝ смогнат. А и за разлика от Елса, баба изобщо не разбира какъв е смисълът да се спазват правописните правила. „Нали разбираш какво имам предвид, да го вземат дяволите!“, тросва се тя всеки път, когато предава тайни бележки на Елса, докато вечерят с мама и Джордж, а Елса поправя грешките ѝ с червения си маркер. Това е едно от малкото неща, за които баба и Елса наистина се карат, защото Елса смята, че буквите са нещо повече от обикновено средство за комуникация. Нещо по-важно.
Или по-точно, караха се за правописа. В минало време.
В цялото писмо има само една дума, която Елса може да разчете. Една-единствена дума, написана с нормални букви и захвърлена като че наслуки в средата на текста. Толкова е незабележима, че Елса даже я пропусна първия път, когато чете писмото. Продължава да чете и да мига, пак и пак, докато спре да вижда текста. Забива нокти дълбоко в дланите си.
Чувства се предадена и ядосана поради десет хиляди причини, а вероятно има още десет хиляди, които дори не са ѝ хрумнали още. Защото знае, че не е съвпадение. Баба е написала думата там нарочно, така че Елса да я открие.