– Трябва да спреш да виеш, Брит-Мари ще се обади в полицията и ще дойдат да те умъртвят – прошепна тя през отвора за пощата.
Не знаеше дали съществото я разбира. Но поне замълча, докато ядеше бонбоните си. Както правят всички разумни същества, когато ги почерпят „Дайм“.
– Ако видиш Чудовището, кажи му, че имам писмо за него – каза Елса.
Съществото не отвърна, но Елса усети топлия му дъх, когато то вдигна муцуна към вратата.
– Кажи му, че баба ми му праща поздрави и се извинява – прошепна тя.
После напъха писмото в раницата си и взе автобуса обратно до училище. А щом погледна през прозореца, ѝ се стори, че отново го видя. Същия слаб мъж, който стоеше пред погребалното бюро вчера, докато мама говореше с жената кит. Сега стоеше в сенките до блока от другата страна на улицата. Елса не видя лицето му, скрито зад цигарения дим, но инстинктивният, хладен страх стисна ребрата ѝ.
След това мъжът изчезна.
Елса мисли, че може би затова не можа да стане невидима, когато пристигна в училище. Невидимостта е от онези суперсили, които могат да се усвоят с упражнения. Елса се е упражнявала адски много, но силата не работи, когато си ядосан или изплашен. А Елса беше и двете, когато влезе в училище. Изплашена от мъжа, който се появява в сенките, без Елса да знае защо, и ядосана на баба, задето праща писма на Чудовището. Чудовището пък я плашеше и ядосваше едновременно, защото нормалните чудовища, които имат поне малко възпитание, всъщност живеят някъде дълбоко в черни пещери или в леденостудени езера. Нормалните, ужасяващи чудовища изобщо не живеят в апартаменти. Нормалните, ужасяващи чудовища изобщо не получават поща.
Освен това Елса мрази понеделниците. Училището винаги е най-зле в понеделник, защото тормозителите са били принудени да чакат цял уикенд, за да има кого да тормозят. Бележките в шкафчето ѝ винаги са най-гадни в понеделник. Може би това също е причина невидимостта да не работи. В понеделник всичко е скапано.
Елса отново завърта глобуса на директора. После вратата се отваря и директорът изглежда облекчен.
– Здравейте! Съжалявам, че закъснях! Натоварено движение! – казва мама задъхано и Елса усеща пръстите ѝ да докосват грижовно врата ѝ.
Елса не се обръща. Усеща телефона на мама също да минава покрай врата ѝ, защото мама винаги го държи в ръка. Сякаш е киборг и телефонът е част от органичната ѝ тъкан.
Елса бутва глобуса една идея по-демонстративно.
Директорът сяда обратно на стола си, навежда се напред и опитва дискретно да издърпа глобуса извън обсега на Елса. После се обръща с надежда към мама.
– Аха, да, очакваме ли и бащата на Елса?
Директорът предпочита татко също да присъства на тези срещи, защото явно смята, че като цяло бащите са по-сговорчиви по такива въпроси. Мама не изглежда твърде доволна от въпроса.
– Бащата на Елса пътува и за жалост, ще се прибере чак утре – отговаря тя сдържано.
Директорът изглежда разочарован.
– Така, идеята, разбира се, не е да създаваме паника. Особено за теб, предвид положението, в което се намираш...
Той кима към корема на мама. Мама като че ли трябва доста да се сдържи, за да не го попита какво точно иска да каже. Директорът се прокашля и бързо издърпва глобуса още по-далеч от протегнатите пръсти на Елса. Той, изглежда, се опитва да посъветва мама да мисли за детето. Хората винаги съветват мама това, когато се притеснят, че тя ще се ядоса. „Мисли за детето.“ Едно време имаха предвид Елса, когато го казваха. Но сега имат предвид Половинката.
Елса протяга крак и ритва кошчето за боклук. Чува, че мама и директорът говорят, но не ги слуша. Вътрешно се надява, че баба всеки момент ще нахлуе в стаята, размахала юмруци, сякаш отива на боксов мач в стар филм. Предния път, когато Елса я викаха при директора, той позвъни само на мама и татко, но баба все пак дойде. Защото на нея не беше нужно да ѝ се звъни.
Тогава Елса пак въртеше глобуса върху бюрото на директора. Момчето, което ѝ бе насинило окото, също беше там с родителите си. Директорът се обърна към бащата на Елса и каза: „Ами, нали знаеш, това е просто типична момчешка лудория...“. После му се наложи да отдели доста време, за да обясни на баба какво тогава представлява една „типично момичешка лудория“, защото баба бурно настояваше да разбере.
Директорът опита да успокои баба, като поучи момчето, което бе насинило окото на Елса, че „всъщност е проява на страхливост да удряш момичета“, но баба никак не стана по-спокойна, като чу това. „Хич не е страхливо да удряш момичета!“, изрева тя на директора. „Младежът не е тъп, защото е ударил момиче! Тъп е, защото УДРЯ!“ Тогава пък бащата на момчето се ядоса и почна да вика на баба, задето е нарекла сина му тъп, при което баба отвърна, че като се приберат, щяла да научи Елса как да рита момчетата в „прекъсвача“ и тогава са щели да видят „какъв шибан кеф е да се биеш с момичета!“. След това директорът помоли всички да се вразумят малко. И те го послушаха за известно време. Но после той поиска Елса и момчето да се хванат за ръка и да се извинят, при което баба подскочи от стола и попита: „Защо, по дяволите, Елса трябва да се извинява!?“. А директорът отговори, че Елса все пак трябвало да поеме част от вината, защото всъщност била „провокирала“ момчето и трябвало да разберат, че на него му е било „трудно да се сдържи“. Тогава баба опита да замери директора с глобуса, но мама успя да хване ръката ѝ в последната секунда, така че траекторията се промени и вместо директора, глобусът уцели монитора и го счупи. „БЯХ ПРОВОКИРАНА И НЕ МОЖАХ ДА СЕ СДЪРЖА!“, изрева баба на директора, докато мама се опитваше да я изтика навън.