Може да се каже, че е доста трудно да си имаш работа с баба, когато е провокирана.
Затова Елса винаги къса всички бележки, които пускат в шкафчето ѝ. Бележки, в които пише, че е грозна. Че е гнусна. Че ще я убият. Елса ги накъсва на парчета, толкова мънички, че едва се виждат, и ги хвърля в различни кошчета из цялото училище. Това е акт на милосърдие към тези, които пишат бележките, защото баба би ги убила, ако ги прочете.
Елса се изправя наполовина от стола, навежда се бързо над бюрото и отново завърта глобуса. Директорът изглежда отчаян. Елса сяда обратно на стола.
– Боже господи, Елса! Какво е станало с бузата ти! – възкликва мама с удивителна в края, щом вижда трите червени рани.
Елса свива рамене, без да отговори. Мама се обръща към директора. Очите ѝ горят.
– Какво е станало с бузата ѝ!?
Директорът се размърдва нервно.
– Ами, значи, така. Нека се вразумим малко. Мисли за, значи, мисли за детето.
Докато казва последното изречение, той сочи мама, сочи корема ѝ. Елса протяга крак и отново изритва кошчето за боклук. Мама си поема дълбоко дъх и затваря очи. После овладяно премества кошчето по-близо до бюрото. Елса я поглежда засегнато и се снишава толкова много, че трябва да се хване за подлакътниците, за да не се изплъзне от стола. После изпъва крак така, че палецът ѝ почти, ама почти докосва кошчето. Мама въздъхва. Елса въздъхва по-високо. Директорът поглежда към тях, после към глобуса върху бюрото и го придърпва малко по-близо до себе си.
– Амиии... – подхваща накрая и се усмихва вяло на мама.
– Беше тежка седмица за цялото семейство – веднага го прекъсва мама и звучи все едно моли за извинение.
Елса мрази, когато мама прави така.
– Всички ви съчувстваме за това – казва директорът по начина, по който хората, които не знаят какво значи съчувствие, използват думата.
– Естествено, това няма да се повтори – казва мама.
Директорът отново се усмихва нервно и поглежда към глобуса.
– За съжаление, Елса не за първи път се оказва замесена в конфликт тук в училище.
– Нито пък за последен – отговаря Елса.
– Елса! – крясва мама.
– Мамо!!! – крясва Елса с три удивителни.
Мама въздъхва. Елса въздъхва по-високо. Директорът прочиства гърло и хваща глобуса с две ръце, докато казва:
– Ние, да, в смисъл, персоналът и аз, след консултация със социалния работник към училището, разбира се, ние мислим, че може би ще бъде от полза за Елса, ако получи помощ от психолог, за да може да канализира агресията си.
– Психолог? Това не е ли малко прекалено? – казва мама със съмнение.
Директорът вдига защитно длани, сякаш моли за извинение, или пък свири на въображаема тамбурина.
– Не смятаме, че има някакъв проблем! В никакъв случай! Много деца имат специални нужди и консултациите с психолог им помагат. В това няма нищо срамно!
Елса се изпъва още малко и катурва кошчето с върха на палеца си.
– Вземи ти да идеш на психолог – казва тя на директора.
– Елса! – отсича мама остро.
– МАМО!!! – отсича Елса още по-остро.
Директорът решава да премести глобуса в безопасност на пода до стола си. Мама се навежда към Елса и очевидно се напряга неимоверно да не повиши глас.
– Ако ни кажеш кои деца се карат с теб, можем да ти помогнем да разрешиш конфликта, вместо всеки път да става едно и също, миличка.
Елса поглежда нагоре. Стиснала е устни толкова силно, че устата ѝ прилича на отсечка, начертана с молив. Одраскванията на бузата ѝ са спрели да кървят, но все още са ярки като неонови лампи. Все едно мъничък, мъничък космически кораб се кани да се приземи на лицето ѝ.