Малко по-късно в гардероба влиза Мод и внимателно събира нещата, изпопадали от джобовете на майката на момчето.
– Благодаря за сладките – прошепва Елса.
Мод я гали по бузата и изглежда толкова тъжна заради Елса, че Елса се натъжава заради Мод.
Остава в гардероба, докато всички са престанали да чистят и да опаковат и са се прибрали по апартаментите си. Знае, че мама седи в хола и я чака, затова сяда на големия перваз във входа, преди да се прибере. Остава там дълго време, защото иска мама да чака.
Седи на перваза, докато лампите във входа автоматично изгасват. Седи може би час. Чак докато пияницата излиза, залитайки от апартамента си по-долу във входа и започва да удря парапета с обувалка и да вика, че хората не трябвало да се къпят посред нощ. Пияницата прави така няколко пъти седмично. Не е нищо необичайно.
– Спрете водата! – крещи тя, но Елса не казва нищо.
Другите също не се обаждат. Хората в този блок смятат, че пияниците са като чудовищата – ако не вярваш в тях, те изчезват.
Елса чува, че пияницата, по средата на един от особено разгорещените си призиви за режим на водата, се подхлъзва, пада си на задника и се удря по главата с обувалката. След това пияницата и обувалката дълго се препират, като двама стари приятели, които са се скарали за пари. Накрая настава тишина. А после Елса чува песента. Песента, която пияницата пее всеки път. Елса седи в мрака, прегърнала се сама, сякаш това е приспивна песен, изпълнена само за нея. След малко дори пеенето заглъхва. Пияницата шепне нещо на обувалката, или на себе си, и изчезва обратно в апартамента си.
Елса затваря очи наполовина. Опитва се да види облачните животни и полята в покрайнините на Страната-на-Почти-Будните, но не се получава. Не може да отиде там. Не и без баба. Вдига безутешно клепачи. Снежинките падат по прозореца като мокри ръкавици без пръсти.
И тогава Елса вижда Чудовището за първи път.
Навън е паднала една от онези зимни нощи, когато мракът е толкова плътен, че сякаш целият жилищен квартал е бил потопен в кофа с черна боя. Чудовището се промъква навън през вратата и така бързо прекрачва светлия полукръг, очертан от уличната лампа, че ако Елса беше мигнала за малко по-дълго, щеше да си помисли, че ѝ се привижда. Но тя знае какво е видяла и с едно движение скача на пода и тръгва надолу по стълбите.
Макар че никога преди не го е срещала, Елса знае, че това е той. Защото това е най-грамадният човек, когото някога е виждала. Той крачи през снега като животно. Като великан от приказките. Елса знае много добре, че това, което се кани да стори, е опасно и идиотско, но въпреки това, или може би тъкмо заради това, се спуска надолу по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж. Чорапите ѝ се хлъзват по последното стъпало и тя се плъзга по пода и удря брадичката си в дръжката.
С пулсиращо от болка лице, Елса отваря рязко вратата и тръгва задъхано през снега, все още само по чорапи.
– Имам писмо за теб! – крещи тя в нощта.
Осъзнава, че в гърлото ѝ се е насъбрал плач. Но иска поне да види кой е Чудовището. Иска да знае с кого баба си говори за Миамас, без да ѝ каже.
Няма отговор. Чува леките му стъпки в снега, учудващо меки за такова огромно същество. Отдалечава се от нея. Елса би трябвало да се страхува, да е ужасена от това, което Чудовището може да ѝ стори. Той е толкова голям, че сигурно може да я разкъса с един замах, Елса го знае. Но е твърде ядосана, за да я е страх.
– Баба праща поздрави и се извинява! – изкрещява тя.
Не го вижда. Но не чува и скърцането на снега. Той е спрял.
Елса не се замисля. Инстинктивно се втурва в мрака, откъдето за последно е чула стъпките му. Усеща как якето му раздвижва въздуха, щом той се затичва. Елса се препъва в снега и се хвърля напред, за да улови крачола му. Приземява се по гръб и го вижда да гледа надолу към нея, огрян от светлината на последната улична лампа. Усеща как сълзите по бузите ѝ замръзват заради студа.
Сигурно е висок повече от два метра. Грамаден е като дърво. Дебела качулка покрива главата му, а по раменете му се стича черна коса. Цялото му лице е заровено под гъста като козина брада, а от сянката на качулката се подава белег, който криволичи над едното му око. Изглежда така, сякаш кожата му се е стопила. Елса усеща как погледът му се врязва в нея и се влива в кръвообращението ѝ.
– Пусни! – озъбва се той и тъмният му силует се надвесва над нея.
– Баба праща поздрави и се извинява! – казва задъхано Елса и вдига пощенския плик.
Чудовището не го взима. Тя пуска крачола му, защото си мисли, че ще я ритне, но той просто отстъпва половин крачка назад. Звуците, които излизат от устата му, приличат по-скоро на ръмжене, отколкото на думи. Все едно говори на себе си, а не на нея.